Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

Рекламната пауза свършва. Водещият на шоуто кани на сцената следващия гост. Ходжис знае кой е. И зрителите знаят, настъпва радостно оживление. Ходжис взима оръжието на баща си, поглежда в цевта и го оставя обратно върху книжката с телевизионните програми.

Появява се човекът, за когото си съперничат Мацки Трепач №1 и №2. Досещал си се как изглежда този тип още преди наперено да излезе на сцената и да! — предположението е вярно: хубостникът работи на бензиностанция или е хамалин в „Таргет“, а може би е автомонтьорът, който ремонтира колата ти (и си оставя ръцете). Той е кльощав и блед, черният му перчем почти закрива челото му. Издокарал се е с широк памучен панталон и с отвратителна зелено-жълта вратовръзка, стегната около шията му точно под изпъкналата му адамова ябълка. Острите върхове на велурените му ботуши стърчат изпод панталона. Знаел си, че мацките имат курвенски татуировки, знаеш и че този хубавец е надарен като жребец и че като се изпразни, спермата му блика като фонтан; ако девственица използва тоалетната, след като той си е правил чекия, сто на сто ще забременее. Може би с близнаци. Усмихва се хем кисело, хем нахакано като готин пич в кофти настроение. За каква работа мечтае? За никаква — иска пожизнена инвалидна пенсия. Скоро камбаната ще удари отново и двете жени пак ще се сборичкат. По-късно, след като са се наслушали на бръщолевенията на жребеца, ще се спогледат, леко ще кимнат и ще му се нахвърлят. Този път охранителите няма да бързат с разтърваването, защото зрителите — и в студиото, и пред телевизорите — искат да видят тъкмо тази последна схватка и как кокошките си отмъщават на петела.

Онази краткотрайна и жалка мода — заразата, обхванала градчето в края на осемдесетте, се наричаше „бой на безделници“. Идеята хрумна на някакъв извратен тъпанар и когато начинанието се оказа доходно, още трима-четирима тарикати на бърза ръка го усъвършенстваха. „Гениалният“ замисъл се състоеше в следното: някой плаща на двама пропаднали типа по трийсет долара, за да се бият в определен час на определено място. Мястото, което Ходжис си спомняше най-добре, беше служебният паркинг зад долнопробен стриптийз клуб, развъдник на пичи въшки, наречен „Бам Ба Лам“ 9 9 Припев от песента „Черната Бети“, изпълнявана от американската рокгрупа „Рам Джам“ и от Том Джоунс. — Б.пр. . Щом посредникът уговореше схватката, известяваше за нея (устно, защото по онова време интернет още не се използваше от всички) и вземаше от зрителите по двайсет долара на калпак. Зрителите, присъстващи на боя, който Ходжис и Пит Хънтли прекъснаха, наброяваха над двеста души, които залагаха и се ругаеха като пощурели. Сред тях бяха и жени с вечерни рокли и окичени с бижута, вперили погледи в двамата малоумници, налитащи си като бесни кучета, падащи, ставащи и крещящи несвързано. Публиката се смееше, викаше одобрително и ги насърчаваше.

Това телевизионно шоу е като незаконния бой, само дето го спонсорират фармацевтични и застрахователни компании, затова Ходжис предполага, че съперниците (те са си точно съперници, въпреки че водещият ги нарича „гости“) ще си тръгнат с нещо повече от трийсет долара и бутилка долнопробно уиски „Найт Трейн“. И няма ченгета, които да прекъснат схватката, защото всичко е законно като лотарийните билети. В края на предаването се появява безмилостната съдийка със запазената си марка нетърпеливо самодоволство и изслушва с едва потискан гняв тъжителите, застанали пред нея. После идва ред на шишкавия семеен психолог, чиято тирада разплаква „гостите“ (той нарича това „разбиване на стената на отрицанието“) и ги подканя да си тръгнат, ако дръзнат да оспорят методите му. Според Ходжис дебелакът е усвоил тези методи от старомодни видеозаписи за обучаване на агенти на КГБ.

Всеки делничен следобед той приема порцията телевизионна помия, седнал на креслото и оставил на масичката оръжието на баща си — онова, което татко му носеше като квартално ченге. Винаги го взема по няколко пъти и поглежда в дулото. Взира в кръглия мрак. Няколко пъти го захапа, за да провери какво е зареден револвер да е насочен към небцето ти. Предполага, че човек свиква с усещането на дулото върху езика си. Мисли си: „Щом можех да се натрясквам, значи ще мога да отложа и този момент. За година, да речем. И ако устискам цели две, може да ми се отще да се гръмна. Може да се запаля по градинарство, по наблюдаване на птици и дори по рисуване.“ Тим Куигли започна да рисува във Флорида. В старческия дом, пълен с пенсионирани ченгета. Разправяше, че му доставя голямо удоволствие, и дори продаде няколко картини на Фестивала на изкуствата във Винис. Докато не получи удар, който доведе до пареза на дясната страна и го прикова осем-девет месеца на легло. Дотук с рисуването. После почина. Бам!