Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

— Значи сигурно е отивал на среща с жена. Човек не се бръсне, преди да отиде да пие с приятели. Знаеш ли, Райм, ако не беше прекарал онези последни пет минути в тоалетната, ходът на събитията щеше да бъде друг. Събитията щяха да протекат другояче. И човекът нямаше да бъде убит онази вечер. Може би щеше да живее дълго и щастливо.

„Или щеше да се качи пиян в колата и да се забие челно в автобус с деца“ — помисли си Райм.

Безсмислено беше да умуват какво е можело да се случи.

Гледна точка към смъртта едно. Гледна точка към смъртта две.

— Знаеш ли кой е погребалният дом? — попита Сакс.

— Още не.

Когато не подозираше, че след няколко минути ще бъде арестуван, и си мислеше, че всеки момент ще убие Райм, Логан бе обещал да пожали Сакс. Може би това великодушие бе друга причина криминалистът да съжалява за смъртта на убиеца.

Том кимна на Сакс:

— Кафе? Нещо друго?

— Само едно кафе, благодаря.

— Линкълн?

Криминалистът поклати глава.

След малко болногледачът донесе чаша кафе и я подаде на Сакс, която му благодари. Въпреки че нервите в по-голямата част от тялото му бяха извън строя, вкусовите рецептори на Райм работеха отлично и той оценяваше, че Том Рестън прави много добро кафе. Не ползваше капсули или фабрично смляно, а думата „нес“ изобщо не беше в речника му.

Болногледачът се усмихна саркастично и попита Сакс:

— Е, какво мислиш за емоционалната страна на Линкълн?

— Не е това, Том — отговори тя, като обхвана чашата с длани, за да се стопли. — Мисля, че това е част от метода му.

Тази Сакс! Умницата. Това бе една от причините да я обича. Погледите им се срещнаха. Райм знаеше, че усмивката му, макар и съвсем лека, вероятно изглежда като точно отражение на нейната.

Тя продължи:

— Часовникаря винаги е бил загадка. Не знаем почти нищо за него — всъщност само това, че има близки в Калифорния. Далечни роднини, които не успяхме да открием. Не знаем нищо за съучастниците му. Това може би е шанс да открием хора, които са го познавали и са работили с него — било то законно, или в престъпната му дейност. Нали, Райм?

„Сто процента“ — помисли си той. Обърна се към Пуласки:

— И когато откриеш кой е погребалният дом, искам да отидеш там.

— Аз ли?

— Това ще е първата ти задача под прикритие.

— Няма да е първата — поправи го младежът.

— Първата, при която присъстваш на погребение.

— Вярно. Добре, като кого ще се представя?

Райм каза първото име, което му хрумна:

— Хари Пиджън.

— Хари Пиджън?

— Мислех си за птици — обясни Райм, като кимна към гнездото на сокола скитник на перваза от външната страна на прозореца, добре защитено от лошото време.

— Искаш да се представям като Хари „Гълъбчето“. — Полицаят поклати глава. — Изключено.

Сакс се изсмя. Криминалистът го погледна мрачно:

— Все ми е едно. Измисли си сам проклетото име.

— Стан Валенса. Бащата на майка ми.

— Хубаво. — Райм погледна нетърпеливо към един кашон в ъгъла. — Ето, вземи един от ония.

— Какво са това?

— Предплатени мобилни телефони — обясни Сакс. — Държим винаги пет-шест на разположение за операции като тази.

Младият полицай взе един телефон.

— „Нокия“. Хъм. Сгъваем. Модерна работа — измърмори със сдържан сарказъм.

Преди да набере, Амелия го предупреди:

— Само се постарай да запомниш добре номера, за да не се запънеш, ако някой те попита.

— Да, добре.

Пуласки набра номера на личния си телефон с предплатения. Погледна номера, после излезе, за да се обади в болницата.

Сакс и Райм се заеха с доклада за убийството пред кметството и нанесоха някои корекции. Пуласки се върна след малко и обяви:

— От болницата още чакат някой да им каже къде да изпратят тялото. Директорът на моргата каза, че очаква да му се обадят в близките часове.

Райм го изгледа изпитателно:

— Готов ли си за мисията?

— Предполагам. Да.

— Ако има погребение, ще отидеш там. Ако не, искам да си в погребалния дом в момента, когато се появи някой за тленните останки. Цветята от мен ще бъдат там. А това е отличен повод за разговор: човекът, когото Ричард Логан се е опитал да убие и който го е изпратил в затвора, праща цветя на погребението му.

— Като какъв трябва да се представи Валенса?

— Като сподвижник на Логан. Точно какъв, не знам. Трябва да помисля. Но трябва да е загадъчен, опасен тип. — Райм се намръщи. — Иска ми се да не приличаше на момченце от църковен хор. Всъщност пял ли си в хора?

— И аз, и брат ми.