Джеффри Дивер - Колекционерът на татуировки

Кап, кап…

Струйка насекомска отрова, лъскава кръв на буболечка.

„Алиса, аз съм Алиса. В заешката дупка. При гъсеницата, пушеща наргиле, при Мартенския заек, при Червената царица, при червеното насекомо на ръката му.“

Проклетата книга никога не й беше харесвала!

Клоуи се отказа да пищи. Искаше да изпълзи в някоя дупка, да заплаче и да се сгуши някъде, да я оставят на спокойствие. Но не можеше да помръдне. Лежеше по гръб, гледаше втренчено бледата светлина от мазето на магазина, в който мразеше да работи — магазина, в който сега с цялата си душа искаше да се върне, да стои на уморените си крака и да кима с престорена любезност.

„Не, не, с тази рокля изглеждате толкова стройна. Наистина…“

Светлината отслабна още, след като нападателят й, жълтоликото насекомо, се качи до дупката и затвори вратичката; после слезе по дървената стълба обратно при Клоуи. След миг тунелът се изпълни с ярко сияние — от миньорския фенер на челото му, който той включи. Белият лъч я заслепи и тя запищя — безгласно — срещу светлината… която внезапно изгасна.

И настъпи пълен мрак.

Клоуи се събуди след няколко секунди или минути, или след година.

Вече беше на друго място, не в помощното помещение, а в по-голямо — не, в тунел. Трудно й беше да вижда, защото единствената светлина бе от фенерчето на челото на маскирания мъж-насекомо. Заслепяваше я всеки път, когато той я погледнеше в лицето. Тя отново лежеше по гръб, а той бе коленичил над нея.

Но онова, което тя очакваше, от което се страхуваше, не се случваше. В известен смисъл това бе по-ужасно, защото онова — ако беше разкъсал дрехите й и продължил, както подсказваше логиката — би било разбираемо. Би попаднало в позната категория кошмар.

Това сега беше различно.

Да, блузата й бе повдигната, но само леко, при което коремът й оставаше разголен от пъпа до долната част на сутиена, който все още си беше на мястото. Полата й беше затъкната плътно около бедрата й, сякаш нападателят не искаше никаква непристойност.

Наведен напред, превит, съсредоточен, той гледаше втренчено със спокойните си очи, с тези очи на насекомо, гладката, бяла кожа на корема й, както ценител би гледал картина в Музея на съвременното изкуство — с наклонена настрани глава под подходящия ъгъл, за да оцени мацаниците на Джаксън Полък, зелената ябълка на Магрит.

Бавно посегна с показалец и погали плътта й. С жълтия си пръст. Разпери длан и я отърка наляво-надясно. Стисна малко кожа с палеца и показалеца си така, че да се образува подутинка. После я пусна и изчака да стане отново гладка.

Насекомската му уста се изкриви в лека усмивка.

Стори й се, че каза: „Много добре“. А може би го каза пушещата наргиле говореща гъсеница или каквато там беше буболечката на ръката му.

Клоуи чу тихо бръмчене и той погледна часовника си. Друг тих шум — от друго място. Той изведнъж погледна лицето й и видя очите й. Изглежда, че се изненада да я види в съзнание. Обърна се, придърпа раницата и извади нова спринцовка, пълна с течност. Отново й я инжектира — този път във вената на ръката.

Обля я топлина, страхът намаля. Спусна се мрак, шумовете глъхнеха и тя видя жълтите му пръсти, тези пръсти като гъсеници, тези нокти на насекомо, отново да се пъхат в раницата и да изваждат кутия. Той остави предмета до голата й кожа с благоговението, с което свещеникът поставяше сребърния купел с Христовата кръв на олтара по време на светото причастие.

Били Хейвън изключи татуировъчната машинка „Американ Ийгъл“, за да пести батерии.

Клекна и огледа критично това, което бе направил до този момент.

Критично.

Условията бяха далеч от идеалните, но произведението му изглеждаше добре.

При телесните модификации човек винаги трябва да влага максимално старание. И за най-елементарното кръстче на рамото на някоя сервитьорка, и за американското знаме на гърдите на някой строител — в три цвята, с реалистични гънки и развяно от вятъра — трябва да се трудиш като Микеланджело, изписващ тавана на някоя църква. Бог и Адам, докосващи се един друг с пръст.

Е, Били можеше и да избърза. При тези обстоятелствата никой не би го обвинил.

Но не. Татуировката трябваше да бъде истинско „тату Били“, както наричаха произведенията му у дома, в ателието му.

Усети стичаща се струйка пот.

Вдигна зъболекарския предпазен екран от лицето си и избърса очите си, после прибра кърпичката в джоба. Внимателно, за да не попадат влакна. Частиците, които оставеше, бяха толкова опасни за него, колкото татуировката за Клоуи.