Лоуренс О’Брайен - Йерусалимска загадка

Почувствах нежната й длан на гърба си. Тя прошепна в ухото ми:

— Ела в леглото, Шон. Искам да ти докажа, че няма друг.

Хвана ме за ръката и ме издърпа обратно вътре.

Мина още един час, преди да заспя…

Арап Анак извади дебелата жълта свещ от поставката й. Тя гореше със синьо-бял пламък и изпускаше сладък аромат на зехтин, примесен със смирна — древния тамян, в който царица Естир 6 6 Според Библията Естир била еврейска царица на персийския цар Асуир (Ксеркс I). — Б.пр. се бе къпала шест месеца, за да се разкраси за своя персийски цар.

Смирната се използваше понякога при жертвоприношения. Арап познаваше аромата й от детството си. Един точно определен мъж миришеше така. Мъж, който му бе причинил болка.

Той затвори очи и вдъхна от древния аромат. Смирната беше трънлив храст, чието стъбло сълзеше, след като го резнат. Някои разновидности са по-ценни и от теглото им в злато.

Той протегна лявата си ръка и я задържа над пламъка. Болката му бе позната. Стаята затанцува около него, щом сенките от свещта затрептяха върху стените. Арап изтръгна мислите си от пламъка и фокусира вниманието си върху драпериите по стените. Едната от тях — плътната и червена, с избродираните върху нея стилизирани пламъци — харесваше най-много.

Той изви гръб. Изгарящата болка в ръката му нарастваше постепенно, приближавайки се към крайния си предел. Мъжът отметна глава назад, отвори очи. Нямаше да издържи още дълго. Секунди. Едно…

Ниският бял таван заедно с мазилката с множество дребни пукнатини заплува пред погледа му. Пукнатините се движеха. Винаги се изумяваше от въздействието на болката върху съзнанието.

Ръката му затрепери от нуждата да я отдръпне. Тя се мърдаше и тресеше, докато мускулните спазми от болката се стрелкаха по нервите му. Ала той упорито задържа дланта си над пламъка.

Трябваше. Това беше единственият начин. Трябваше да познава болката, която щеше да причини на другите, за да се наслади по-добре на изтезанието, когато настъпеше моментът.

Той отдръпна рязко дланта си и облекчено въздъхна. Беше време да се обади.

Включи мобилния си телефон и бързо натисна цифрите с трепереща ръка — болката от изгорената кожа пулсираше на вълни. Постави го до ухото си и чу иззвъняването от другата страна на линията.

— Рехан — каза един глас.

— Отче Рехан, толкова се радвам, че ви открих. Просто проверявам дали всичко е наред. — Арап Анак се насили да звучи дружелюбно. Но нямаше нужда да симулира задъханото си нетърпение.

— Да, да, синко. Получихме дарението ти. Всички сме много признателни. Има ли нещо друго, което можем да направим за теб?

Арап Анак се поколеба.

— Не, всъщност не, отче. Просто съм щастлив, че мога да помогна за реставрацията на църквата… — Той се покашля.

— Моля те, сигурно има нещичко, което да сторим за теб, докато си тук.

Арап се изкашля отново и каза:

— Има едно нещо. Ще бъда толкова щастлив. От дълго време се моля за него…

Събудих се посред нощ. В съня ми имаше страх. Страх и пламъци. Трябваха ми няколко секунди, за да се опомня къде съм. Челото ми беше горещо, потно.

Сивата форма на завесите и жълтото блещукане на уличните лампи в пролуката между тях ме върнаха в реалността. Бяхме дошли да търсим доктор Хънтър, да разберем какво се е случило с Макс Кайзер.

След като се върнахме от Истанбул, месеци наред изпитвах желание да проведа дълъг разговор с Кайзер. И да му кажа честното си мнение за заявлението му, че древният ръкопис, който намерихме, е негова находка. Трябваше някой да му смачка фасона. Сигурно срещата ни щеше да приключи с кавга или нещо по-лошо, но не ме интересуваше.

Сега обаче той беше мъртъв. Беше загинал по такъв ужасен начин, че желанието ми за отмъщение се бе превърнало в съжаление. Кайзер просто пожъна това, което беше посял. Само един бог знаеше колко хора беше вбесил преди мен.

Надявах се кошмарите ми да не ме споходят, когато отново заспя, само че стана точно както се опасявах: същият ми сън се върна и този път пламъците бяха по-близо и по-горещи…

В просъница дочух тревожния глас на Изабел:

— Шон, Шон, събуди се! — Тонът й беше загрижен.

Дишах учестено. Приседнах в леглото.

— Пак същото ли сънува? — попита тя. Прегърна ме.

— Да. — Сърце не ми даваше да й кажа за пламъците. Те бяха новата част. Страхът не беше.

— Искаш ли да поговорим?

— Не, ще се оправя — отговорих.

Отново легнах. Имаше няколко нощи, в които Изабел ме бе разпитвала обстойно за случилото се с Айрийн и за чувствата ми към всичко, което бе станало. Разговорите ни тогава ми се отразиха добре. Ала сега това ми се стори различно. След като ми бе разказала всички онези страхотии за изгорени до смърт жертви, вече не ми изглеждаше разумно да й споделя за пламъците в сънищата ми.