Вэл Макдермид - Струна в кръвта

Това, което никой от другите не знаеше, бе че Тони разполага със списък на потребителските им имена. Така погледнато, той можеше да влезе в компютрите на отдела под името на който и да било от тях — машината не би могла да направи разлика. Разбира се, без парола не би могъл да проникне до личните им файлове, но поне щеше да бъде вътре в системата.

Веднага щом се прибра у дома след разпита, той включи компютъра. Повика първо попълнения формуляр, с който Шаз бе кандидатствала за работа в отдела и отговорите й от теста — всичко беше сканирано и вкарано в компютъра веднага щом беше решено, че ще я приемат. Разпечата ги заедно с докладите за развитие на отделните служители, които бяха писали заедно с Пол Бишоп.

После излезе от мрежата и влезе отново с потребителското име на Шаз. Оттогава бяха минали два часа, той беше изпил цяла кана кафе, но не бе отбелязал никакъв напредък. Пробваше всичко, което му идваше на ум — ШАЗ, ШАРЪН, БОУМАН 5 5 bowman (англ.) — стрелец с лък — Бел.ред. , РОБИН, ХУД, ВИЛХЕЛМ, ТЕЛ, СТРЕЛЕЦ… Беше прехвърлил всички имена на героите от радиопиесата „Стрелците“. Беше опитал с имената на родителите й, с имената на всички градове, институции и улици, споменати по една или друга причина в автобиографията й. Опита дори прекалено очевидните ДЖАКО и ВАНС, както и не толкова очевидните МИКИ и МОРГАН. И в крайна сметка продължаваше да се взира в екрана, на който бе изписано: „Добре дошли в Националния отдел по профилиране. Моля напишете паролата си…“. Курсорът мигаше толкова отдавна пред очите му, че на този етап можеше да бъде сигурен единствено, че няма склонност към епилепсия.

Той стана и закрачи из стаята. Вече нищо не му идваше на ум.

— Достатъчно — измърмори той отчаяно. Взе сакото си от стола, на който го беше хвърлил, и го навлече отново. Реши да се разходи до близкия магазин и да си купи вестник — тъкмо щеше да се поразведри.

— Хайде да не се лъжем — продължи той диалога със себе си, докато отваряше външната врата. — Искаш да видиш какво са казали онези дръвници на вечерната пресконференция.

Мина по алеята между двете лехи, в които проскубани розови храсти водеха безнадеждно сражение с урбанизацията. Когато излезе навън и тръгна по улицата, забеляза невзрачна кола, паркирана отсреща, в която седяха двама мъже. Единият тъкмо излизаше от колата, а другият палеше прекалено ентусиазирано мотора. Стреснат, той разпозна всички отличителни белези на доста любителско проследяване. Възможно ли бе да хабят силите на хората си, за да го следят?

На ъгъла спря и започна да разглежда витрината на „Дрънкулки“ — магазин за сувенири с много претенции без никакво покритие. Гордият собственик миеше редовно витрината, благодарение на което Тони можа, оглеждайки се в нея, да види какво става зад гърба му и надолу по улицата. Човекът, който бе излязъл от колата, се мотаеше около автобусната спирка и се правеше, че чете разписанието. Тъкмо с това показваше, че не е местен — всички местни жители познаваха достатъчно добре анархията в конкурентните автобусни фирми, и приемаха разписанието в най-добрия случай като лоша шега.

Тони продължи към ъгъла. Докато пресичаше улицата, успя отново да погледне през рамо. Колата бе обърнала и сега пълзеше по улицата на около петдесет ярда зад него. Нямаше никакво съмнение. Ако това бе най-доброто, на което бе способна местната полиция, убиецът на Шаз Боуман нямаше никакъв повод за безпокойство.

Изгубил интерес към предполагаемите си колеги, Тони си купи вестник и започна да го прелиства, докато вървеше бавно обратно към къщи. Най-доброто, което можеше да се каже, бе че още не бяха казали нещо, с което да направят полицията за смях. Всъщност не бяха казали почти нищо. Или внимаваха да не изтече информация, или просто не разполагаха с такава. Тони се опасяваше, че знае кой от вариантите отговаря на истината.

Когато се прибра, отиде до прозореца, за да дръпне пердето и да зашити екрана на компютъра от силните слънчеви лъчи. Затърси с поглед хората, които го следяха. Бяха се прибрали отново в колата и си седяха вътре. Какво чакаха? Какво смятаха, че би могъл да направи той?

Каза си, че ако не беше толкова ужасно поради вероятните последици, би могло да бъде смешно. Взе слушалката и набра мобилния телефон на Пол Бишоп. Когато чу гласа му, Тони започна без увърталия:

— Пол? Ако щеш вярвай, но Маккормик и Уортън са си навили на пръста, че убиецът на Шаз е някой от отдела, защото сме били единствените хора, които е познавала тук.