Вэл Макдермид - Струна в кръвта

Докато входната врата се затваряше зад гърба му, до него долетя нечие подвикване:

— Отървахме се най-сетне.

В един рядък миг на просветление сред океана от болка Дона Дойл намери сили да преосмисли краткия си живот и глупавата доверчивост, която я бе довела до тук. Разкаянието растеше в нея като странен тумор и унищожаваше всяко останало чувство. Достатъчна бе само една грешка, един опит да достигнеш дъгата, да се добереш до златния път, един жест на вяра, който не бе много по-различен от това, което проповядваше свещеникът в неделя, и ето докъде бе стигнала. Навремето сигурно бе казвала, че би дала всичко за един-едничък шанс да стане звезда. Сега вече знаеше, че това не може да е вярно.

Не беше честно. Нали не бе искала да стане прочута само заради себе си. Нали със славата идваха и парите, и тогава мама нямаше да пести и да се чуди как да свърже двата края, както правеше, откак татко почина. Дона бе искала да й подготви изненада, прекрасна, вълнуваща, макар и плод на непослушание. Сега вече нищо такова не можеше да се случи. Дори някога да излезеше оттук, знаеше, че никога няма да бъде звезда, никога. Можеше и да стане известна за петнайсет минути, както се пееше в една песен, но не защото е едноръка телевизионна звезда като Джако Ванс. Дори да успееха да я открият, с нея бе свършено.

Казваше си, че все пак може и да я намерят. Не бяха само напразни надежди — изключено бе да не я търсят. Майка й сигурно бе отишла в полицията и снимката й сигурно бе публикувана във вестниците, може дори да са я показали по телевизията. Хората в цялата страна ще я видят и ще се опитват да си припомнят дали са я срещали. Някой щеше да си я припомни. Толкова хора бе срещнала по влаковете. На Файв Уолс Холт заедно с нея слязоха още пет–шест души. Поне един от тях трябва да я е забелязал. Знаеше, че с най-хубавия си тоалет беше много привлекателна. Полицаите навярно обикаляха и разпитваха, сигурно щяха да научат чий е ленд роувъра, в който се бе качила. Нали?

Тя простена. Дълбоко в себе си съзнаваше, че това е мястото на вечния й покой. Съвсем сама в собствения си гроб, Дона Дойл заплака.

Тони седеше приведен напред в креслото и се взираше в трепкащите пламъци на газовата камина. Държеше в ръка все същата чаша бира, която Карол му наля, когато пристигнаха у тях.

Беше категорична. Той бе преживял шок, имаше нужда от човек, с когото да обсъди случая, а тя от своя страна имаше нужда да чуе мнението му за предполагаемия пироман. Тя имаше котка, която трябваше да нахрани, той — не, следователно най-логично бе да се отправят по магистралата към покрайнините на Сийфорд.

От момента, в който влязоха, Тони надали бе казал повече от една-две думи. Седеше, вперил очи в огъня, а в ума му се превърташе лентата, на която бе запечатал смъртта на Шаз Боуман. Карол го бе оставила на мира. Докато той седеше там, тя се опита да направи нещо от две парчета пилешко филе, което извади от фризера, няколко глави нарязан лук и буркан готов винен сос с ябълки. Пъхна крайния резултат във фурната заедно с няколко картофа и го остави да се пече на бавен огън, докато тя приготвяше стаята за гости. Знаеше, че няма смисъл да очаква нещо повече — или по-малко — от Тони.

Сипа си голям джин с тоник, добави две бучки замразен лимонов сок, и се върна в дневната. Без да казва каквото и да било, се разположи на отсрещното кресло, подви крака под себе си и то сякаш я погълна. Нелсън се беше проснал между двамата като голяма черна черга.

Тони вдигна поглед към Карол и успя да й се усмихне леко.

— Благодаря за тишината и спокойствието — каза той. — Много уютна е новата ти къща.

— Затова я купих. И заради гледката. Радвам се, че ти харесва.

— Аз… не мога да спра да си го представям — каза той. — Как е станало всичко. Как я е вързал, как й е запушил устата. Как я е измъчвало съзнанието, че няма начин да се измъкне жива, заради това, което е знаела.

— Каквото и да е било то.

Той кимна.

— Каквото и да е било то.

— Сигурно това събужда и онзи спомен? — попита меко Карол.

Той въздъхна дълбоко и отвърна с усилие:

— Неминуемо.

Устните сякаш отказваха да го слушат. Отново вдигна поглед към нея. Проницателните му очи проблясваха изпод надвисналите вежди. Когато заговори отново, се беше овладял и говореше бързо, очевидно в желанието си да избяга от спомените, които понякога му се струваха по-лоши от самото преживяване.

— Карол, ти си криминалист. Сама чу хипотезата на Шаз, ти беше една от тези, които произнесоха присъдата над нея. Опитай се да си представиш, че ти си обектът на нашите критики. Представи си, че си се върнала отново в началото на кариерата си и ти предстои тепърва да се доказваш. Недей много да обмисляш. Искам първоначалната ти реакция. Какво би направила?