Вэл Макдермид - Струна в кръвта

— Не мога да допусна нарушаване на класификацията — заинати се Хосли. — Негативите също имат своето значение.

Минаха още петнайсет минути, докато стигнаха до приемлив за двете страни компромис. Тони откара Хосли заедно с безценните му негативи до близкото фотоателие, където плати безобразна сума, за да копират снимките на място, докато те чакаха. После го върна обратно до дома му, за да може незабавно да постави негативите по места, преди останалите негативи да забележат, че има нещо нередно.

Докато шофираше отново по магистралата, на път към следващата спирка в списъка си, Тони си позволи кратък пристъп на тържество.

— Ще те спипаме, хубавецо — каза той. — Ще те спипаме.

Единственото, което Саймън Макнийл знаеше за Тотнъм, бе че имат второкласен футболен отбор, и че навремето, когато той бе още ученик, тук убиха полицай по време на някакви улични размирици. Не очакваше дружелюбност от страна на местното население, затова и не се изненада, когато появата му в канцеларията, където се съхраняваха общинските регистри, не бе посрещната с овации. Когато обясни какво му е нужно, съществото зад гишето, подобно на насекомо в костюм, подбели очи и въздъхна.

— Ще ви се наложи да се оправяте сам — каза човекът кисело. — Не мога да отделя хора за такава проверка, особено пък когато не съм бил предупреден.

Отведе Саймън сред потъналите в прах стелажи на архива, отдели десетина секунди да му обясни системата на подреждане, и изчезна.

Резултатите от търсенето не бяха много окуражаващи. На улицата, където бе израснал Джако Ванс, през шейсетте години бе имало около четиридесет къщи. През 1975 година двайсет и пет от тях били съборени и на тяхно място била издигната жилищна кооперация. В останалите осемнайсет къщи обитателите се бяха сменяли почти постоянно. Малцина се бяха задържали повече от две години. Само едно име присъстваше постоянно. Саймън потърка горната част на носа си с надежда, че ще пресече надигащото се главоболие. Дано поне Тони Хил се окажеше прав, че тази работа наистина ще помогне за залавянето на убиеца на Шаз. Образът й трепна мъчително пред очите му, удивителните й сини очи искряха от смях. Мисълта за нея го тормозеше непоносимо. Каза си, че сега не е време за мрачни настроения, нахлузи коженото си яке и тръгна да търси Харолд Адамс.

На Джимсън Стрийт номер девет Саймън откри малка, мръсножълта типова къщичка. Малката предна градинка, която отделяше къщата от улицата, беше задръстена с празни бирени кутии, опаковки от чипс и празни кутии от готова храна. Когато Саймън отвори вратата, срещна неприязнения поглед на една дръглива черна котка, която веднага побягна, помъкнала пилешки кокал в зъбите си. Улицата миришеше на разложение. Скелетоподобният човек, който отвори вратата след дълго дрънкане на вериги и тракане на резета, създаваше впечатлението, че е бил грохнал старец още когато Джако Ванс е бил малко момче. Саймън потисна разочарованието си.

— Господин Адамс? — попита той все пак, без да очаква смислен отговор.

Прегърбеният старец наклони глава на една страна, за да може да гледа Саймън в очите.

— Да не сте от общината? Вече обясних на онази жена, че нямам нужда от домашна помощница, и не искам да ми носят храна с кола.

Гласът му скърцаше като ръждясала панта.

— Аз съм от полицията.

— Нищо не съм видял — заяви Адамс незабавно и понечи да затвори вратата.

— Не, чакайте. Не е това, което си мислите. Искам да поговорим за един човек, който е живял като млад близо до вас — Джако Ванс. Искам да ми кажете какво си спомняте за Джако Ванс.

Адамс замълча.

— Сигурно сте от онези, журналистите. Искате да прилъжете един стар човек. Ще позвъня в полицията.

— Аз съм от полицията — повтори Саймън и постави отворената си полицейска карта точно пред избледнелите сиви очи. Вижте.

— Добре де, добре, не съм сляп. Нали все ни обяснявате, че трябва да сме разумни и предпазливи. И за какво ви е да си говорим за Джако Ванс? Той се изнесе от тази улица преди… чакайте да помисля… седемнайсет, не, осемнайсет години.

— Може ли все пак да вляза, за да поговорим? — каза Саймън Дълбоко в себе си се надяваше Адамс да го отпрати.

— Защо не — Адамс отвори по-широко вратата и пропусна Саймън да влезе. Лъхна го старческа миризма на урина и престояли бисквити. Когато влезе в дневната, установи с изненада, че помещението е безукорно чисто. По екрана на големия телевизор нямаше и прашинка, дантелените покривчици по облегалките на креслата бяха снежнобели, съвършено чисти бяха и стъклата на снимките, подредени върху полицата на камината. Харолд Адамс беше прав — нямаше нужда от помощта на социалните служби. Саймън изчака стария човек да се разположи в креслото си, после седна и той.