Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Директорът на Федералното бюро за разследване, Уебстър Грант, почервеня. Слейд не бе споменал имена, но намекът бе съвсем ясен. Тъй като ФБР бе официално облечено във власт да се занимава с тероризма на територията на САЩ, несправянето им със задължението да идентифицират и арестуват извършителите спокойно можеше да се отнася за него. А той не беше поддръжник на Слейд.

— Господин директор? — обади се президентът.

Може би трябваше да се пожертва някой, но на него не му се искаше да играе по свирката на Слейд. Харесваше си директора на ФБР и не искаше да се разделя с него.

— Господин президент — започна Грант, — няма да е вярно, ако кажем, че в разследването ни липсва напредък и на терористите им се е разминало. Струва ми се, проблемът се състои в това, че вероятно имаме работа с повече от една организация. Досега сме успели да идентифицираме няколко членове на Яибо, японска екстремистка група, двама иранци и много други фундаменталисти с връзки в Ливан, Египет и Сирия. Освен това имаме и още два трупа, които не можем да разпознаем, но май са от Латинска Америка. Във всеки случай единият от тях определено е от индиански произход.

— Вероятно кубинци — обади се Слейд. — Фидел никак не се е променил.

— Може да са били и американци, Върнън — прекъсна го тежко президентът. — Имаме граждани от всякакви раси, цвят и вяра. Не трябва да насочваме обвинителен пръст към някого просто защото прилича на кубинец.

Генерал Уилям Фрамптън, председател на обединените началник-щабове, се прокашля. Имаше замисления, почти отнесен израз на ловджийска хрътка с торбички под очите. Военната униформа като че ли отиваше на академичния му външен вид.

Трябва да е в цивилен костюм, помисли си президентът. От друга страна пък, Медалът на честта, който бе закачен на гърдите му, стоеше по-добре на зелен фон. В началото на кариерата си бе командир на 82-ра въздушнопреносима, спомни си той. Двата инцидента във Файетвил, в които бяха загинали десантчици, техни деца, жени и приятелки, сигурно са му се отразили много зле.

— Господин президент — каза тихо генерал Фрамптън, — бих искал да науча нещо повече за мотивацията на тези хора. Колкото и ужасни да са сами по себе си, тези терористични нападения не оказват никакъв военен ефект върху нас, освен в медийния смисъл на думата. Не искам да омаловажавам ролята на общественото мнение, но бих желал да разбера какво се надяват да постигнат тия хора.

Директорът на Централното разузнавателно управление не успя да дойде на заседанието. Беше свален на легло от някакъв вирус и нарастващата си неприязън към Върнън Слейд. Вместо това бе изпратил своя заместник-директор по операциите, Уилям Мартин.

— Господин президент — обади се Мартин, — бихте ли имали нещо против, ако се опитам да дам своя принос.

Президентът кимна.

Мартин продължи:

— Наскоро четох един доклад, подготвен от Лий Кокрейн. Той възглавява Парламентарната комисия за борба с тероризма. В него развива някои интересни теории… Кокрейн твърди, че в Америка възприемаме тероризма твърде опростенчески. Един терорист вдига във въздуха някое здание и ние приемаме, че целта му е разрушаването именно на това здание. Изборът на зданието всъщност е страничен въпрос. Важен е символизмът на терористичния акт, а не спецификата на изпълнението му… По-нататък Кокрейн разяснява, че оценяваме тероризма неправилно по отношение на времето. Ние искаме да постигнем незабавни резултати. Обратното — някои култури, срещу които се обявяваме, са подготвени да мислят с десетилетия, че и повече, напред. Те имат стратегическо виждане на нещата, каквото на нас ни липсва.

Джорджи Фолс свъси вежди.

— Нека ви дам пример — побърза да продължи Мартин. — Да вземем Яибо, японската терористична групировка, но принципът важи и за всички останали фракции и групировки.

Президентът изглеждаше заинтригуван. Отпуснатите клепачи на генерал Фрамптън се бяха повдигнали едва забележимо. Вниманието му бе изцяло погълнато от думите, които чуваше. Ловът на тези хора се бе превърнал в нещо като лично задължение. Никой не можеше да се подиграва с 82-ра и да си мисли, че ще му се размине.

— За известно време Яибо развиваха успешна дейност в Япония. Като оставим дългосрочните им политически цели, терорът им осигури влияние. Корпорациите им плащаха, за да не пострадат. Политиците гласуваха, в рамките на разумното, разбира се, в техен интерес. Високопоставени правителствени служители гъвкаво заобикаляха правилата и им създаваха ред удобства. Всичко това те правеха, защото ги беше страх от Яибо. Така че Яибо имаха далеч несъразмерни с големината си власт и влияние. Не можеха да променят политическата система в Япония, както е заявено в манифеста им, но в други, по-практични насоки те бяха много ефективни. Тероризмът даваше резултати… Но в един момент те надскочиха себе си и след като загубиха голяма част от силата си, бяха принудени да напуснат Япония. Кой знае къде са се скрили да ближат раните си и да заздравят редиците си, но според Кокрейн смятат по някое време да се върнат в родината. И точно затова извършват нападения на територията на Съединените щати — за да си вдигнат акциите в Япония. Все едно казват: „Щом можем сравнително безнаказано да нанасяме удари на най-могъщата нация в света, значи сме сила, с която трябва да се съобразяват! И вие, там в Япония, трябва да обърнете внимание на това.“