Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Фицдуейн се усмихна.

— Ама че прозрение, Дан — подхвърли той.

— Нямаше да ми повярваш — рече Уорнър, — ако ти бях казал, че ми харесва.

Двамата се приближиха към асансьорите.

— Как е с охраната? — попита ирландецът. — На входа не ни спряха, а видях, че ти не показа никакъв пропуск, Дан.

— Най-общо казано, слаба работа — отвърна Уорнър, — но мисля, че не можеш да хвърлиш цялата вина върху полицията в Капитол Хил. Задължението им е да държат лошите навън, като в същото време пускат обществото вътре. Адски трудно е, обаче се справят. Ако не беше с мен, Хюго, и влезеше през главния вход горе, щеше да ти се наложи да минеш през металотърсач, а чантата ти, ако имаше такава, щеше да мине през скенер. Но тия боклуци винаги могат да се заобиколят. Комисията по антитероризма постоянно се бори за затягане на охраната, но политиците не искат да изпуснат нито един глас. Познай кой излиза победител в тая борба?

Фицдуейн се усмихна. Асансьорът стигна до втория етаж.

Дий Кокрейн, началник-щаб на Комисията по борба с тероризма в Американския конгрес, бе вперил ядосан поглед в подчинения си.

Морис Исър, сложен хибрид от френско-канадско-руско-еврейски произход — в момента всичко това удобно пакетирано в американска опаковка, — понякога бе невъзможен човек. Обаче му се разминаваше, защото бе безспорен гений и в разузнаването, и в анализа на придобитата информация. Един от многото му отвратителни навици беше абсолютната му параноя, когато опреше до срещи с непознати. Мразеше първоначалния контакт във всичките му форми, но най-вече, когато предварително не беше добре подготвен.

На Кокрейн му се искаше да го удуши — това щеше да му достави огромно удоволствие. Тази мисъл го ободри малко.

— Мори — подхвана отново той, — всичко, което искам от теб, е само да се запознаеш с него. Не можеш да се държиш цял живот като невидим или да се криеш в някой шкаф и да надничаш през открехнатата врата. Накрая някой ще те вземе за багаж, ще те опакова и ще те прати на майната си.

— Защо не ми каза? — обади се Мори със задгробен глас.

Кокрейн вдигна поглед към тавана, но това не му помогна кой знае колко. Имаше крещяща нужда от боя. Явно парите от федералния бюджет не се харчеха тук.

— Ти беше на път — оправда се Кокрейн.

— Фицдуейн — продължи Мори сякаш без да го чува. — Кой е този? Дай ми малко предистория.

— Божичко, Мори — възкликна Кокрейн, — предистории да искаш само! — той си пое дъх и продължи: — Преди около седемстотин години един нормански рицар, сър Хюго Фицдуейн, участник в първите окупационни британски войски в Ирландия, се скарал с някакво височество, напуснал войските и се заселил в Западна Ирландия. Биел се с лошите, оженил се за една ирландска принцеса и си намерил остров, на който си построил замък. Островът се нарича Дънклийв — Замъка на меча. Това вече трябва да ти говори достатъчно за Фицдуейновци… Е, минали са вече толкова векове, но там все още живее един Хюго Фицдуейн. Тия Фицдуейновци май са доста упорита шайка и възгледът им „Моето си е мое“ е преживял времето. Както и традиционната им слабост към оръжията.

Столът бавно започна да се завърта. Кокрейн бе привлякъл вниманието на Мори.

— Настоящият Фицдуейн спазил традицията. Записал се в ирландската армия и бил изпратен в Конго със специалните сили на Обединените нации. Командир му бил полковник Шейн Килмара. Подразделението му там си спечелило завидна репутация. По онова време Конго е било кървава баня.

— А, да! — досети се Мори. — Вече е генерал Килмара, мисля. Сега си спомних, през последните две десетилетия усилено обикаля навсякъде по планетата. Вероятно е най-добрият антитерорист сред военните.

Крайно време беше, помисли си Кокрейн. Мори не забравяше нищо, но понякога не можеше да си спомни къде точно е съхранил определени данни и номерът беше да му се помогне да ги намери.

— Килмара, изглежда, винаги се е подчинявал на зова на боеца в него. Фицдуейн е бил малко по-умерен и е изпитвал хем любов, хем омраза към насилието. Той се уволнил от армията след мисията в Конго и следващите двадесет години прекарал като военен фотограф. Правел някои корици за „Таим“, такива работи… Независимо от това, няма война, на която да не е бил. Говори се, че знае за битките повече от доста генерали. Освен това, макар и да не обича да се прави на боец, бил много добър в бой. Един от най-добрите.

— Онази работа с Палача — прошепна Мори.

Кокрейн кимна.

— Било е класическа антитерористична операция и по време на изпълнението й нашият приятел Хюго Фицдуейн започнал да губи аматьорския си статус. Наложило му се да се сблъска с горчивата истина, че веднъж започнеш ли играта, почти невъзможно е да излезеш от нея жив. Няколко години по-късно, когато си помислил, че работата с Палача вече е забравена, една ударна група на японската терористична организация Яибо кацнала на острова му и стреляла по него и по малкия му син. И двамата по-късно се оправили, но едва избегнали смъртта. След като обмислил създалата се след този дребен инцидент ситуация, той решил, че щом се налага да бъде постоянен играч, то нека да е добър.