Том Клэнси - Мечката и драконът

Слънцето вече се мъчеше да изгрее. Паркингът пред Джордж Вашингтон беше вече претъпкан от нетърпеливи и работливи като бобри служители, които бързаха отрано да застанат пред бюрата си. Вероятно повечето са от Пентагона, помисли си Гудли, докато пресичаше моста „Кий бридж“ покрай острова на Теди Рузвелт. Река Потомак беше спокойна и гладка, почти като олио, като воденичен яз. Термометърът на таблото пред него показваше, че навън температурата е 2 градуса по Целзий, а прогнозата за деня беше тя да надхвърли пет градуса, облачността разкъсана, а вятърът умерен. Един напълно приятен Ден за късна есен, въпреки че той щеше да го прекара в кабинета си, независимо дали това му харесваше или не.

Когато наближи, видя че в Белия дом денят започваше рано. Докато паркираше на запазеното за него място на паркинга, хеликоптерът „Блекхоук“ току-що се беше издигнал, а пред западния вход кортежът от мотоциклетисти вече беше спрял. Това го накара да погледне часовника си. Той се измъкна от колата с книжата и касетата в ръце и бързо влезе вътре.

— Добро утро, д-р Гудли — поздрави го униформеният часовой.

— Здравей, Чък. — Въпреки че беше вътрешен човек, трябваше да мине през металотърсача. Книжата и касетата бяха проверени ръчно, като че ли би се опитал да внесе пистолет, помисли си раздразнен Бен, докато минаваше. Е, имаше вече няколко заплахи, а тези хора бяха обучени да не се доверяват на никого.

След като мина през обичайните мерки за сигурност, той сви вляво и изтича по стълбите, след това пак сви вляво към кабинета си, където някоя добра душа — не знаеше дали беше някой от чиновниците, или от охраната — беше включила машината му за кафе. Наля си една чаша и седна зад бюрото, за да подреди книжата и мислите си. Беше я преполовил, когато я взе със себе си за деветдесетметровата разходка. Шефът вече беше там.

— Добро утро, Бен.

— Добро утро, господин президент — отвърна съветникът по националната сигурност.

— Е, какво ново по света? — попита шефът.

— Изглежда, че тази сутрин някой се е опитал да убие Сергей Головко.

— А? — учуди се президентът Райън и вдигна очи от чашата с кафето.

Гудли го запозна с подробностите, а след това сложи касетата във видеокасетофона на Овалния кабинет и я пусна.

— Брей — затюхка се Райън. — Тази толкова скъпа кола сега става само за пресовъчната машина. — А кого са убили вместо него?

— Някой си Григорий Филипович Овсеенко, петдесет и две годишен…

— Името ми е познато. Откъде ли?

— Той е по-известен като Распутин. Отговаряше за Школата на врабчетата при КГБ.

Очите на Райън леко се разшириха.

— Този мръсник! И какви са сведенията за него?

— Бил е съкратен през 1993 и очевидно е продължил да се занимава със същия бизнес вече като частник. Изглежда, че е успял да понатрупа доста пари, ако се съди по колата. С него явно е имало млада жена, когато е загинал заедно с шофьора… Всички са мъртви.

Райън кимна. В Школата на врабчетата млади, красиви жени биваха обучавани за проститутки, които работеха както в страната, така и в чужбина. От незапомнени времена мъжете със слабост към жените често развързваха езика си при подходяща обработка. Чрез този метод КГБ се беше добрало до не малко тайни, а жените бяха използвани и при вербуването на чужденци, които да работят за агентите на КГБ. И така, след като напуска държавната работа, Распутин — наречен така от руснаците заради способността му да налага волята си на жените — просто е продължил бизнеса си в зоната на свободната инициатива.

— Може би Овсеенко е имал врагове в бизнеса, които са били достатъчно недоволни от него, за да го ликвидират, а Головко може изобщо да не е влизал в сметката?

— Правилно, господин президент. Има подобна вероятност, но не разполагаме с допълнителни данни в подкрепа на нито една от двете версии.

— А как ще ги получим?

— Официалният аташе в посолството има добри връзки с руската полиция — предложи съветникът по националната сигурност.

— Добре, обади се на Дан Мърей от ФБР да накара своя човек да поразузнае — нареди Райън. Вече беше премислил възможността да се обади директно на Головко — познаваха се от над десет години, въпреки че при един от първите им контакти пистолетът на Головко беше насочен право в лицето на Джак на една от пистите на московското летище „Шереметиево“, — но се отказа. Не би трябвало толкова бързо да проявява интерес, въпреки че по-късно, ако имаха възможност да останат насаме, може би щеше да го попита небрежно за инцидента. — Същото се отнася и до Ед и МП от ЦРУ.