Крис Картер: По следите на злото

— Ченге ли сте? — Очите на жената все още бяха забулени в мъгла на озадаченост и колебание.

Лушън разбра, че сега е шансът му да я накара да смъкне стъклото. Той посочи ухото си и леко поклати глава, сякаш комбинацията от смъкнатото стъкло и шумът, идващ от магистралата, блокираше гласа й.

— Извинете, какво казахте? — попита Лушън.

Това даде резултат, макар и донякъде, защото жената смъкна стъклото до половината и повтори въпроса си.

Лушън се усмихна стеснително.

— Не, не точно, госпожо. — И после леко изви тяло, за да може жената да прочете официалната емблема на дясното му рамо. — Аз съм надзирател във федерален затвор. Работя в "Лий". Всъщност смяната ми току-що свърши. — Той не й даде възможност да коментира. — Защо? Нуждаете ли се от полицейска помощ, госпожо? Затова ли сте спрели на това място за почивка? Ще им се обадя по радиопредавателя в пикапа ми, ако искате. Това ще ги доведе тук по-бързо от обикновено телефонно обаждане.

Лушън вложи точната доза загриженост в тона на гласа си и изражението на лицето си, за да успокои повечето съмнения на жената.

— Не — отговори тя. — Не се нуждая от полицията, благодаря. — Гласът й стана по-плътен от тъга. — Спрях тук, защото ми се обадиха по телефона. — Жената повдигна рамене. — Неприятна новина. Няма как да шофирам и… да плача едновременно.

Лушън й отправи различна, унила усмивка, предимно като награда, че е запазила чувството си за хумор по време на преживяване, което очевидно я беше наранило.

— Съжалявам да го чуя, госпожо. Мога ли да направя нещо, за да ви помогна? Искате ли вода? Може би десертно блокче? Захарта понякога е добра за здравето. Имам няколко блокчета в пикапа. — Той посочи с палец над дясното си рамо.

Жената смъкна стъклото до долу и отново се вгледа изпитателно в Лушън. И тогава той разбра, че е отслабил защитата й достатъчно, за да я преодолее. Видя, че жената вече не го възприема като непосредствена заплаха. Нямаше причина. Той беше хубав, учтив и говореше културно. Беше показал загриженост за здравословното й състояние. Лушън работеше като надзирател във федерален американски затвор и току-що беше предложил да се обади на полицията по радиопредавателя си, ако жената иска.

Веждите й се извиха нагоре.

— В момента се нуждая от нещо много по-силно от вода.

Лушън отново се усмихна.

— Разбирам. За жалост мога да ви предложа само вода… — Той замълча и се почеса по брадичката. — Или цигара.

Лушън вече не пушеше, но беше видял два пакета цигари в жабката на пикапа.

— Отказах ги преди две години — каза жената и наклони глава настрана. Изражението й стана замислено.

— Но знаете ли какво? — продължи тя. — Майната му. Отказах ги само за да угодя на онова лъжливо, негодно за нищо лайно. — Жената повдигна рамене. — Е, той може да си го начука. — Тя отново погледна Лушън. — Да, с удоволствие бих изпушила една цигара.

— Добре. Дайте ми минутка.

Лушън се завъртя на пети и извървя краткото разстояние между аудито и пикапа. Бръкна в жабката и чу, че вратата на аудито се отвори и затвори. Той спря усмивката си, преди да стигне до устните му. Когато се обърна, жената се беше подпряла на вратата на колата си и бе зареяла поглед някъде в далечината, встрани от магистралата. Лушън се приближи до нея, отвори пакета цигари, изтръска една и я предложи на жената.

— Благодаря — отвърна тя и сложи цигарата между устните си.

Лушън също си взе цигара и запали и двете. Разбира се, първо нейната.

Жената дръпна дълго и меланхолично от цигарата, затвори очи и чувствено наклони назад глава. Изражението й се отпусна и на лицето й се изписа удоволствие, което тя неволно издаде.

— О, боже мой! — възкликна жената и се втренчи в цигарата между пръстите си. — Колко е хубаво.

Лушън също дръпна от цигарата си, но не каза нищо. Без да се издава, очите му изследваха жената по-внимателно.

Тя беше висока метър шейсет и пет и със съблазнителни форми. Маникюрът й беше направен професионално. Дрехите и обувките й явно бяха от дизайнерски магазини, а на лявата й китка имаше часовник "Омега Констелейшън" за три хиляди долара.

Лушън погледна към магистралата. Все още никакви коли не намаляваха, за да влязат в зоната за почивка, но той отлично знаеше, че да си играе с късмета е много рисковано, и нямаше намерение да го прави.

— Да, знам — каза Лушън, заобиколи аудито и застана отпред. — Отказвал съм ги няколко пъти, но винаги започвам отново. И без това всички ще умрем, нали? По-добре ще е да се позабавляваме.