Крис Картер - По следите на злото

Гарсия кимна и се усмихна.

— Трябва обаче да те попитам нещо… С какво си облечен, Робърт? — Очите му се отместиха към долнището на анцуга на Хънтър.

— Какво е станало тук, мамка му? — Въпросът беше зададен от Холбрук, който най-после беше успял да стигне до склада. Очите му бяха широко отворени от шок и дишането му беше напрегнато от бягането дотам.

Гарсия погледна Хънтър и повдигна рамене.

В далечината най-сетне се чу вой на сирени.

— Лушън… — каза Хънтър, като кашляше силно — имаше елек с експлозиви.

— Какво? — Холбрук погледна Гарсия, след това склада и после двамата детективи на земята. — Лушън се е взривил?

Гарсия отпусна глава настрана и после бавно я вдигна и погледна Холбрук.

— Не точно — отговори той. — Но мисля, че това е ефектът, който е търсил — самоубийство.

Холбрук се огледа наоколо, явно търсейки Лушън.

— Тогава е успял да избяга? — с мрачен тон попита той. — Отново?

Сега беше ред на Гарсия да се закашля.

Сирените се приближаваха.

— Не точно — повтори той, усмихна се и посочи с глава. — Лушън е там отзад… и няма да ходи никъде.

— Лушън се е опитал да те убеди, че наистина ще се взриви? — попита Ейдриън Кенеди, след като чу цялата история.

— Не мен — обясни Хънтър от болничното легло. — Преди да взриви склада, той ми каза, че ще се измъкне оттам и ще изчезне завинаги. Планът беше измислен, за да убеди всички други.

Кенеди, който бе долетял от Вашингтон в ранните часове на утрото, се беше присъединил към Гарсия, Холбрук, Уест и капитан Блейк в стая за възстановяване номер двайсет и осем на втория етаж на известния медицински център "Роналд Рейгън", който се намираше на територията на Калифорнийския университет в Уестууд.

Хънтър лежеше на регулируемо легло. Гърбът му беше превързан и подпрян на горната част, която беше повдигната под ъгъл петдесет градуса. Краката, раменете, ръцете и торсът му също бяха бинтовани. Имаше общо трийсет и седем порезни рани, но беше извадил късмет. Въпреки силата на огъня изгарянията на раменете, краката и гърба му бяха само от първа и втора степен.

— Когато криминалистите най-сетне приключат с огледа на мястото — продължи Хънтър, — сигурен съм, че ще намерят силно обгорели фрагменти от твърди тъкани.

— На кого? — попита капитан Блейк.

— На някой нещастник, когото Лушън вероятно е убил и после е скрил трупа му в склада — поясни Хънтър.

— Да, но Лушън сигурно е знаел, че всеки фрагмент от кост, намерен след пожара, ще бъде анализиран за ДНК — отбеляза капитан Блейк. — Планът му не е проработил.

— Разбира се, че е знаел — съгласи се Хънтър, — но освен това е знаел, че няма да бъде възможно да се извлече годна за анализ ДНК от фрагментите от кости, които може да бъдат намерени в склада.

— Какво? — намръщи се Уест. — Защо?

Хънтър набързо обясни, че точността на анализа на ДНК зависи от степента на увреждане от огъня на костите и фрагментите от кости.

Уест го погледна изкосо.

Хънтър не искаше да повдига рамене, защото това му причиняваше болка, затова само кимна.

— Чета много.

— Но Лушън ти е казал, че ще се измъкне жив оттам — намеси се Гарсия. — Казал ти е, че ще изчезне завинаги, и това на практика е било признание, че цялата история с елека с експлозиви е измама. Освен ако не е разчитал, че ти ще умреш там вътре. Без свидетели и без самопризнания случаят е приключен.

— Може би — съгласи се Хънтър. — Но е знаел, че дори да успея да избягам от склада, няма да има значение дали е признал пред мен или Карлос. Без конкретно доказателство всичко ще бъде само показания, основаващи се на нещо чуто от друг, защото ще разполагаме само с взривено място с експлозиви в елек, детектив, който е извадил късмет и е избягал от експлозията, и фрагменти от кости, които са силно повредени от взрива и пожара. Ако анализът на ДНК не може да даде позитивно идентифициране от фрагментите от кости, остава ни само едно.

— Предположение — потвърди Кенеди, който много добре знаеше за какво говори Хънтър. — Ще трябва да предположим, че фрагментите от кости, намерени в склада, принадлежат на Лушън, защото, доколкото е известно, по време на експлозията на това място е имало само двама души. Дали Робърт или някой от нас мисли, че Лушън все още е жив, няма да има значение за никой главен прокурор на Съединените щати. За прокурора Робърт е само един детектив, който страда от посттравматично стресово разстройство. Ако фрагментите от кости, намерени на местопрестъплението, и резултатите от анализа на ДНК се окажат неубедителни, главният прокурор няма да види довод да одобри нов бюджет за ново издирване. Тъкмо обратното, той ще бъде повече от щастлив най-после да забрави за Лушън и целия случай.