Крис Картер - По следите на злото

Гарсия беше сигурен, че Лушън лъже, но беше ли готов да рискува? Ставаше дума за Робърт, най-добрия му приятел, партньора му от повече от десет години и човека, който беше спасил неговия живот и живота на Ана повече от веднъж.

Лушън беше прав — времето летеше.

— Робърт умира там вътре — спокойно отбеляза Лушън.

По дяволите , помисли си Гарсия и посегна към белезниците на колана си.

И в същия момент стомахът му се преобърна.

Когато се беше качил в колата си на паркинга на ГУП, той бе направил онова, което винаги правеше, когато си отиваше у дома — откачи белезниците и фенерчето си и ги хвърли на задната седалка.

— Мамка му!

— Няма проблем, ако не се притечеш на помощ на Робърт — каза Лушън. — В края на краищата, ако той умре, ти ще заемеш поста му, нали? Шеф на отдел "Свръхтежки убийства" в лосанджелиската полиция. Висока длъжност, нали? Чуй, ако не кажеш на никого, че дори не си се опитал да спасиш партньора си, и аз ще си мълча, обещавам.

Да оставиш сам арестуван заподозрян, противоречеше напълно на полицейския протокол. Който и да беше задържаният, каквито и да бяха обстоятелствата… но вратичката тук беше, че процедурно Гарсия не беше арестувал Лушън. Беше му заповядал да спре и да вдигне ръце, но не го беше арестувал официално. Затова, щом Лушън не беше арестуван, тогава Гарсия нямаше да наруши протокола.

Лушън все още държеше ръце високо над главата си и гледаше как складът гори. Гарсия беше на три крачки зад него и се беше прицелил в тила му.

За разлика от Хънтър, Гарсия нямаше научна степен по психология, но не му и трябваше, за да разбере как действат психическото изнудване и манипулация. И Лушън се опитваше да направи точно това. Проблемът на Гарсия беше, че без белезници нямаше абсолютно нищо, никакво средство, с което да обездвижи Лушън.

Но кой казваше, че му трябва някакво средство?

— Майната ти — каза той и частица по-късно заби с всичка сила подметката на десния си ботуш в свивката на дясното коляно на Лушън.

Лушън почувства, че коляното му се размества. Кракът му се огъна под тежестта му и после напълно увисна и той се строполи на земята. Писъкът от болка, който нададе, можеше да събуди мъртъвците.

Треперейки в агония, Лушън най-после се обърна към Гарсия.

— Копеле! — изкрещя той, хвана с две ръце дясното си коляно и от устата му се разхвърчаха слюнки от гняв. — Ти счупи шибания ми крак!

Гарсия поклати глава.

— Не, нещо си се объркал. Ти падна, докато се опитваше да избягаш, и удари коляното си. — Гарсия млъкна и се усмихна. — А, да, удари и главата си.

С едно-единствено светкавично и много силно движение Гарсия стовари ръкохватката на деветмилиметровия си пистолет върху тила на Лушън.

Пред очите на Лушън се спусна мрак.

Гарсия се върна до предната врата на склада за дванайсет секунди. Вътрешността на сградата, която само допреди няколко минути беше забулена с плътен воал от мрак, сега бе осветена от вълна от пламъци, които бързо поглъщаха всичко по пътя си.

Той стигна до големите двойни врати и с дясната си ръка закри очите и лицето си от горещината и ярката светлина, които го блъснаха с невероятна ожесточеност. Лявата му ръка инстинктивно се вдигна към носа и устата му и ги запуши, но пушекът беше твърде силен и натрапчив и го принуди да се закашля неудържимо.

Очите му се насълзиха от кашлянето и ярката светлина го принуди да ги присвие.

Гарсия отстъпи две крачки назад, за да се съвземе, и избърса с длани очите си. След това сграбчи яката на ризата си, вдигна я към лицето си и я закачи на носа си като импровизирана маска срещу пушека. После отново се опита да надникне в склада. Навсякъде бушуваха пламъци и пушек, но този път той най-после можеше да вижда.

Първото, което забеляза, бяха странните блестящи искри, които излизаха от земята, сякаш подът беше осеян с различни по размери диаманти.

Гарсия отново присви очи.

След две секунди той осъзна, че всъщност гледа счупени стъкла, които отразяват светлината на пламъците. Стъклата покриваха целия под като килим.

Погледът му обходи сцената от ляво надясно, докато Гарсия се опитваше да намери най-малко опасния маршрут, който да го заведе до преградения офис в дъното. Нямаше такъв. Опитът да стигне до вътрешния офис през вътрешността на склада беше равен на самоубийство.

Очите му отново се насълзиха, но не от горещината или пушека, а от чувства.

— МАМКА МУ! МАМКА МУ!

Пламъците погълнаха дори гневните му викове.