Крис Картер - По следите на злото

Хънтър уви кобура с оръжието в якето си, върна се на паркинга на ГУП и ги остави върху предния капак на патрулната кола.

— И сега какво?

— Сега ще тръгнем, но няма да вземеш твоята кола. Спри такси.

Сега Хънтър разбра защо са му нужни парите.

Той отново излезе на Западна първа улица и само след няколко секунди спря такси — жълта "Тойота Камри".

— Добре — каза Хънтър. — Къде отивам?

Таксиметровият шофьор, американец от Ямайка на четиридесет и пет години, го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Мен ли питаш, мой човек?

Хънтър посочи мобилния телефон до ухото си.

— Ха, какво старо нещо — засмя се шофьорът, когато видя телефона.

Хънтър не обърна внимание на забележката.

— Накъде, Лушън?

— Ами чакай да си помисля… — отвърна Лушън. — Какво ще кажеш за Еко Парк? Харесвам това място.

Еко Парк беше гъсто населен квартал, в средата на който имаше езеро със същото име. Намираше се северно от центъра на Лос Анджелис.

Хънтър кимна и каза на шофьора къде да го закара.

— На някое определено място ли, мой човек?

Лушън чу въпроса.

— Където и да е в квартала. Ще ти дам нови указания, когато стигнеш до там.

Шофьорът зави по Норт Бродуей.

След по-малко от километър и половина той отново зави, за да се включи в Холивуд Фрийуей, и се отправи на северозапад, по посока на мястото, където беше спрял Гарсия.

Спрял в аварийната лента на Холивуд Фрийуей на два километра пред таксито на Хънтър, Гарсия с трепет наблюдаваше как червената точка се движи по картата на екрана на мобилния му телефон.

— Идва към мен — каза той по телефона.

— Стой там — отговори Уест. — Ако стигне до теб, пропусни го. Не е необходимо да го следваш твърде отблизо. Имаме го на приложението за проследяване, затова няма да се измъкне. Ако мине покрай теб, изчакай петнайсет, може би двайсет коли между вас. Последното, което искаме в момента, е Лушън да разбере, че го следим, но си отваряй очите. Виж дали ще можеш да забележиш в какво превозно средство са те.

— Ще се опитам — отговори Гарсия. — Ти на какво разстояние си, Питър? — попита той Холбрук, тъй като знаеше, че Уест е твърде далеч, за да разчита на него.

— Аз все още съм на трийсет и пет минути — отвърна Холбрук.

Карлос се облегна назад на седалката и въздъхна дълбоко, без да откъсва очи от екрана на телефона си. Приложението за проследяване показваше и действителното разстояние между червената и синята точка — един километър и деветстотин метра.

Гарсия изви тяло, за да погледне назад. По това време на вечерта движението по Холивуд Фрийуей беше бавно и това не беше лошо, като имаше предвид ситуацията, в която се намираха. Очите му се върнаха на екрана на телефона. Червената точка беше на един километър и шестстотин метра от него.

Сърцето му започна да бие по-бързо и дланите му се изпотиха.

— Отваряй си очите на четири, Карлос — повтори Уест. — Опитай се да забележиш колата.

— Да — отговори Гарсия. — Не съм забравил.

Един километър и триста метра.

— Няма да те изпусна, Робърт — тихо каза той.

И в същия момент Карлос видя, че червената точка зави надясно, излезе от изход 4А и се насочи на север, към Еко Парк и Холивуд.

— Мамка му! — възкликна той.

— Завиха, преди да стигнат до теб ли? — попита Холбрук, който не познаваше добре улиците в Лос Анджелис.

— Да — отвърна Гарсия и сложи телефона в държача на таблото. — На осемстотин метра от мен. Не мога да се върна по магистралата, но мога да изляза през изход 5А, който е пред мен. Така ще стигна до булевард Норт Рампант. Оттам мога да се отправя на изток към Холивуд. Ще ги проследя оттам.

Карлос включи сирената, подкара колата и след по-малко от две минути излезе от Холивуд Фрийуей през изход 5А.

Червената точка на екрана на телефона му продължи да се движи на север по авеню "Еко Парк", докато стигна до булевард "Сънсет" и после зави наляво.

— Къде отиваш, по дяволите, смахнат шибаняко? — процеди през зъби Гарсия. — Къде отиваш, да те вземат мътните?

Слънцето се беше скрило зад хоризонта, когато таксито на Хънтър пое по Холивуд Фрийуей — четири ленти, претъпкани с превозни средства.

— Съжалявам за това, мой човек — каза шофьорът и повдигна рамене. — Трябваше да минем по авеню "Норт Боудри". Тази магистрала е кошмар по това време. Бързаш ли?

— Бързам ли? — Въпросът на Хънтър беше отправен към Лушън.

— Не — отговори Лушън. — Кажи на шофьора, че може да се бави колкото иска. Ти плащаш.