Крис Картер - Отмъстителят

Гарсия караше колата, а Хънтър отново преглеждаше данните за Никол Уилсън и снимките в двете досиета, които им беше дала капитан Блейк. Когато излязоха на магистралата „Дарбър“ и се отправиха към летището, мобилният телефон на Робърт иззвъня в джоба му.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“ — отговори той на второто позвъняване.

— Робърт, обажда се доктор Каролин Хоув от Института по съдебна медицина.

— О, здравей, докторе. — Не очакваше тя да се обади толкова скоро.

— Не съм сигурна дали „добре дошъл“ са най-подходящите думи, но все пак… добре дошъл отново.

— Благодаря.

Гласът на доктор Хоув звучеше уморено. Той знаеше, че това не е необичайно, като имаше предвид тежката й работа и проблемите й със съня. Не че тя беше обсъждала този въпрос с него или с някой друг, но Робърт знаеше за съпруга й, и беше разпознал издайническите признаци на безсънието преди година, точно след загубата й. Умееше да ги разпознава.

И той страдаше от безсъние. Бореше се с него почти през целия си живот. Беше започнало в лека форма, след като майка му загуби битката с рака, и се засили с течение на годините, но Хънтър разбра, че безсънието е защитен механизъм на мозъка, за да не трябва да се справя с ужасяващите кошмари, които го измъчваха почти всяка нощ. Вместо да се бори, той се научи да живее с него и можеше да изкара седмици с три, понякога с два часа сън нощем.

— Току-що приключих аутопсията на случай 75249-6, млада жена, идентифицирана като Никол Уилсън. Според преписката твоят отдел разследва случая, така ли?

— Да.

— Добре. — Доктор Хоув прелисти няколко страници. — Мисля, че ще искате да видите какво открих, Робърт.

— Разбира се, докторе. Но в момента отиваме на мястото, където е бил намерен трупът. Ще дойдем в моргата след… — Той погледна часовника си. — След около два часа.

Настъпи напрегнато мълчание. Когато Каролин отново заговори, в гласа й прозвуча нещо друго — тревога, което беше много необичайно.

— Повярвай ми, Робърт, наистина мисля, че първо трябва да видиш нещо тук.

Главната сграда на лосанджелиския Институт по съдебна медицина на Норт Мишън Роуд беше внушителна както по размери, така и в архитектурно отношение. Голямата болница, превърната в морга, демонстрираше нюанси на Ренесанс и неокласицизъм и имаше фасада от теракотени тухли със светлосиви детайли. От двете страни на екстравагантното входно стълбище се извисяваха старомодни стълбове с лампи и съдейки само по външния вид, човек би си помислил, че вдъхновението за този пищен дизайн е дошло от стария град в Прага или историческите университети в Оксфорд.

Гарсия паркира в зоната, запазена за служителите на силите на реда. Двамата детективи бързо се качиха по стълбите, водещи към главната сграда, отвориха големите остъклени врати на оживеното, но приятно охладено с климатик фоайе, и влязоха.

Не се изненадаха от големия брой хора вътре. Лосанджелиският Институт по съдебна медицина беше най-оживеният в целите Съединени щати и приемаше по стотина трупа всеки ден. Освен това беше единственият в страната с магазин за сувенири, където човек можеше да си купи суитчъри, бейзболни шапки, чаши, кости от скелет и куп други неща, всичките с емблемата на лосанджелиската морга.

Хънтър и Гарсия заобиколиха група японски туристи и се приближиха до главната рецепция. Чернокожата служителка на средна възраст отмести поглед от екрана на компютъра, махна очилата си за четене и им отправи усмивка, която беше сърдечна и същевременно тъжна.

— Здравейте, господа. Какво мога да направя за вас? — Тя говореше с тона на библиотекарка.

Поздравите на рецепционистите в моргата бяха едни и същи навсякъде в САЩ. Те никога не поздравяваха хората с думите, добро утро“,,добър ден“ или, добър вечер“. Онези, които посещаваха моргата, трудно биха открили нещо добро в деня, който преживяваха.

— Детективи Хънтър и Гарсия от лосанджелиската полиция. Идваме при доктор Каролин Хоув — каза Робърт и показа служебните си документи. Карлос направи същото. — Тя ни очаква — добави Хънтър.

Рецепционистката разгледа детективските им значки и протегна ръка към телефона пред нея, но преди да набере номера, тежката метална врата в източната стена се отвори и във фоайето влезе доктор Хоув.

— Робърт, Карлос — възкликна тя. — Идвате точно както обещахте.

Каролин беше облечена с бяла лабораторна престилка с карта със снимка, закачена на левия джоб, и държеше синя папка в дясната си ръка.