Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

И махна на келнера да донесе сметката.

Голямата богато украсена библиотека на Ривърсайд Авеню 891 беше осветена само от камината и свещи. Беше краят на януари и лек леден дъжд се сипеше върху колите, минаващи по Ривърсайд и Уестсайд, но през затворените и закрити с пердета прозорци не проникваше нито шумът от трафика, нито пукането на леда по стъклата. Единствените звуци бяха пращенето на огъня, скърцането на писалката на Пендъргаст върху кремавия лист за писма и тихите, рядко разменяни думи между Констанс Грийн и Тристрам.

Двамата седяха на игралната маса пред огъня и Констанс учеше Тристрам как да играе омбре — игра на карти, излязла от мода преди десетилетия, ако не и преди век. Тристрам се взираше в картите си и младото му лице бе смръщено от мислене. Констанс беше започнала да го запознава с картите бавно — отначало с вист — и паметта, съсредоточаването и логическото мислене на Тристрам показваха забележителен напредък. Сега той бе погълнат от тънкостите на спадили, ентради и естучи.

Пендъргаст седеше зад писалището в другия ъгъл на библиотеката, с гръб към стената подвързани в кожа томове. От време на време вдигаше поглед от листа и оглеждаше стаята със сребристите си очи, като винаги спираше вниманието си върху двамата играещи.

Тишината внезапно се наруши от иззвъняването на мобилния му телефон. Пендъргаст го извади от джоба си и погледна номера.

— Да?

— Пендъргаст? Кори е.

— Госпожице Суонсън. Как сте?

— Добре. Най-сетне се върнах в Ню Йорк и затова ви се обаждам. Имам куп неща за разправяне… и… — Последва колебание.

— Всичко наред ли е?

— Ами, ако имате предвид дали не ме гонят по петите, да. Но чуйте — разреших случай. Истински, съвсем истински случай.

— Отлично. Искам да се извиня, че не бях в състояние да ви помогна повече, когато дойдохте при мен през декември, но имах вяра в способността ви да се погрижите сама за себе си. Вяра, която явно е била напълно оправдана. Между другото, аз също имам една доста интересна история за вас.

Последва кратка пауза.

— Е — продължи Кори, — има ли някакви шансове да наваксаме с онзи обяд в „Льо Бернарден"?

— Какъв пропуск от моя страна, че не се сетих първи. Но трябва да стане в най-скоро време, защото смятам да замина на продължителна ваканция.

— Когато ви е удобно.

Пендъргаст направи справка с малкия бележник, който извади от джоба на сакото си.

— Следващия четвъртък, в един.

— Чудесно. В четвъртък следобед нямам никакви лекции. — Ново колебание. — Пендъргаст?

— Да?

— Ще имате ли нещо против, ако… ако доведа и баща си? Той е част от историята.

— Разбира се, че не. С нетърпение чакам да ви видя и двамата.

Бутна писалката и листа настрани и стана. Тристрам беше излязъл и Констанс седеше на масата сама и размесваше картите. Пендъргаст я погледна.

— Как вървят игрите?

— Много добре. Всъщност много по-добре, отколкото очаквах. Ако продължи да се учи с такова темпо, може да минем на рубикон безик или скат.

Пендъргаст помълча малко, после каза:

— Мислех си за онова, което каза онзи път, когато те посетих в „Маунт Мърси“ за съвет. Беше права, разбира се. Трябваше да ида в Нова Годои. Нямах избор. И трябваше да действам — уви, с ужасно много насилие. Вярно, спасих Тристрам. Но другата половина на уравнението, по-сложната и трудната част, си остава нерешена.

Известно време Констанс не отговори. После каза тихо:

— Значи няма никаква вест.

— Никаква. Имам някои… ресурси на място и го включих в списъците за наблюдение на Агенцията за лекарствата и местните консулства — дискретно, разбира се. Но той сякаш е изчезнал в гората.

— Мислиш ли, че е възможно да е умрял?

— Може би — отвърна Пендъргаст. — Раните му бяха ужасни.

Констанс остави картите.

— Чудно ми е. Не искам да те засегна с този въпрос, но… Мислиш ли, че може да е приключил с това? С убийството ти, искам да кажа.

Пендъргаст не отговори веднага, а остана загледан в огъня. После се обърна към нея.

— И аз непрекъснато си задавам същия въпрос. Имаше моменти, когато бях сигурен, че иска да ме убие — например когато стреляше по мен в езерото. Но пък имаше и много други моменти, когато пропускаше възможността да го направи.

Констанс отново взе тестето и започна да раздава.

— Не знаеш намеренията му, не знаеш дали е жив или мъртъв… доста обезпокоително положение.

— Така е.

— Ами останалите от Завета? — попита Констанс. — Още ли представляват заплаха?