Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Значи вече не е нужно да се поддържа измислицата, че сте убили детето си.

— Точно така. И в резултат на това не е нужно да оставам в „Маунт Мърси“.

— Но за да ви пуснат, трябва да бъдете освидетелствана като психично здрава.

Констанс кимна.

— Което означава, че е трябвало да ме убедите, че сте наред.

— Така е. Но аз споменах и за втори отговор. Освен че ще ви убеди, че съм здрава, той би могъл да разреши и мъчителните ви колебания. Ако знаехте, че казвам истината, това щеше да ви помогне да преодолеете трудностите в разказа ми — трудности, които несъмнено са ви тежали.

Значи все пак я беше грижа за него — по един или друг начин. Най-малкото беше забелязала вътрешната му борба и го беше съжалила. В последвалото мълчание Фелдър откри, че в светлината на цялата тази нова информация обмисля аргументите, които ще представи за отменянето на въдворяването й. С растящ ужас осъзна, че нищо от онова, което му бе казала току-що, не може да се използва като доказателство. Историята й не би издържала дори на изслушване в съда. Трябваше да намери свой начин да се справи с лабиринтите на закона — и да докаже, че онова дете в далечна Индия е нейно, — но знаеше, че й го дължи… и не само това. Поне доказването, че детето е живо, щеше да е лесно — благодарение на напредъка в ДНК тестовете.

Искаше му се да зададе още толкова много въпроси, че откри, че не е в състояние да формулира дори един. И си даде сметка, че му е нужно време да смели всичко чуто. Време беше да си върви.

Взе двата плика и подаде стария на Констанс.

— Това по право е ваше.

— Бих била по-щастлива да знам, че се намира у вас.

Фелдър кимна и прибра двата плика в джоба на сакото си. Стана, но не си тръгна, а се поколеба за момент. Един важен въпрос все още очакваше отговора си.

— Констанс — каза той.

— Да, докторе?

— За… еликсира. Кога престанахте да го приемате?

— Когато първият ми пазител доктор Ленг беше убит.

Той се поколеба.

— Това притеснява ли ви?

— Кое?

— Ами… съжалявам, не мога да се сетя как да го кажа по-деликатно… имам предвид осъзнаването, че животът ви е бил изкуствено удължен чрез убиването на невинни хора.

Констанс го изгледа с дълбоките си неразгадаеми очи. Сякаш всичко в параклиса замря.

— Чували ли сте този цитат от Фицджералд? — попита най-сетне тя. — „Тестът за първокласна интелигентност е възможността да имаш две противоположни идеи в ума си по едно и също и време и да функционираш нормално“?

— Да, чувал съм го.

— Помислете върху следното. Аз не бях просто бенефициент от експериментите на доктор Ленг. Станах повереница на човека, който беше убил и обезобразил собствената ми сестра. Прекарах повече от сто години под покрива му, четях книгите му, пиех виното му, ядях храната му, водех приятни разговори с него вечер — и през цялото това време знаех кой е той и какво е направил на сестра ми. Рядък случай на противоположни идеи, не смятате ли?

Тя замълча. Фелдър беше поразен от необичайното изражение в очите й… На какво? Не можеше да определи.

— Така че ще ви попитам, докторе — това означава ли, че мога да се похваля с първокласна интелигентност, или че съм луда? — Тя замълча, дълбоките й очи проблеснаха. — Или… и двете ?

И с тези думи Констанс кимна, взе отново книгата си и продължи да чете.

Д’Агоста се опасяваше, че старият бар може да е хлопнал кепенци. Не беше стъпвал в него от години. Малцина от колегите му изобщо знаеха за съществуването му — папратите в декоративните саксии гарантираха, че никое уважаващо себе си ченге няма да бъде сварено неподготвено там.

Пресният сняг скърцаше под краката му, когато зави от Весей на Чърчстрийт и с облекчение откри, че заведението още е на мястото си. През прозореца папратите изглеждаха ако не друго, то по-мъртви от всеки друг път. Д’Агоста се спусна по стъпалата и влезе.

Лора Хейуърд вече беше там. Седеше в дъното, на същата онази маса — голямо съвпадение, а? — с чаша пенлива „Гинес” в ръка. Вдигна очи към приближаващия Д’Агоста и се усмихна.

— Дори не знаех, че това място си има име — каза, докато той сядаше.

Д’Агоста кимна.

— „Вино Веритас“ [46] От латинската сентенция In vino veritas, „Истината е във виното". — Б. пр. .

— Може собственикът да е познавач на вина. Или да е завършил Харвард. Или и двете.

Д’Агоста не разбра съвсем забележката й и затова вместо отговор кимна на келнера и посочи питието на Хейуърд.