Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Мълчание. Пендъргаст не можеше да формулира никакъв отговор.

— Не можеш да ми избягаш. Разбираш го, нали? — Албан замълча за момент. — Но първо имам един подарък за теб. Ти попита за Копенхагенския прозорец. Искаш ли да научиш тайната ми? „Погледни на света така, сякаш времето е изчезнало, и всичко изкривено ще стане право за теб“. Ницше, както със сигурност знаеш.

От мрака излетя нож, подобно на летящ прилеп — толкова бързо и така неочаквано, че Пендъргаст не успя да го избегне напълно. Острието засегна ключицата, но само поряза плътта. Пендъргаст се извъртя, падна и се претърколи, после скочи на крака, изтича няколко крачки и намери прикритие в съседната ниша, долепен до мократа слизеста стена. Не можеше да определи местоположението на Албан — младежът се възползваше умело от особения начин, по който отекваха звуците в тунела.

— Няма да ме убиеш, защото си слаб. В това двамата с теб се различаваме. Защото аз мога да те убия. Както демонстрирах току-що. Между другото, отлично измъкване, татко. Сякаш усети какво следва.

Пендъргаст долови гордост в гласа на момчето — гордост на син, впечатлен от баща си. Това бе толкова шантаво и противно, че не му позволяваше да се съсредоточи. Усети острата болка в и без това изкълченото си рамо, топлата кръв, просмукваща се в мократа му риза. Някаква част от него — може би по-голямата — изобщо не се интересуваше дали ще оживее, или ще умре. Надяваше се само синът му да стреля точно.

— Да, вярно е, че можех да те убия — продължи гласът. — И между другото, в момента те държа на мушка. Но няма да е справедливо. Аз съм човек на честта и няма просто да те застрелям като куче. Затова ще ти предложа избор. Ще броя до десет. Ако избереш да умреш, не прави нищо и ще ти помогна в самоубийството ти. Ако искаш да живееш, да си дадеш още един шанс, можеш да го направиш.

Пендъргаст се хвърли във водата, но чак когато броенето стигна до шест.

Заплува с цялата скорост, на която беше способен с тежкия автомат. Придържаше се близо до стената, като се подаваше на повърхността само колкото да поеме глътка въздух. Чу няколко изстрела — Албан удържа на думата си и стреля, след като стигна до десет — и чу как куршумите се забиват във водата навсякъде около него. Не беше достатъчно бърз и след кратко съжаление пусна автомата. Плуваше с отворени очи, но не виждаше нищо. Водата беше студена, зловонна и пълна с мъртви неща, които се блъскаха в него; на няколко пъти усети допира на водна змия. Продължи напред, без да обръща внимание на всичко това.

Тунелът направи широк завой, след който Пендъргаст успя да различи едва доловима светлина. Подаде глава на повърхността и видя отблясъци върху мокрите стени на тунела. Стрелбата беше спряла. Пендъргаст продължи напред, като плуваше, без да се гмурка.

Когато излезе от тунелите в езерото, светлината едва не го заслепи. Все още беше следобед. Пендъргаст погледна на запад и видя, че се намира на около осемстотин метра от отсрещния бряг. Хвърли поглед назад. Албан не се виждаше никакъв, нито при изхода на тунела, нито някъде по брега.

Знаеше, че това няма да продължи дълго. Момчето със сигурност беше по петите му.

Продължи да плува на запад, към сушата.

Албан се заслуша за известно време в мрака, докато баща му бавно се отдалечаваше. Изходът към езерото не беше далеч; можеше да стигне дотам за няколко минути. Сърцето му биеше силно, всичките му сетива бяха изострени до максимум, мисълта му течеше гладко и бързо. Това бе най-вълнуващото нещо, което бе правил — странна, неочаквана тръпка. Сега разбираше какво бе имал предвид Фишер с оценяването на по-изтънчените неща. Преди няколко години като предизвикателство по случай възмъжаването му Фишер го бе пратил в гората, въоръжен само с нож, да убие ягуар. Забележително изживяване. Но това — ловуването на човек, при това не на друг, а на собствения му баща — беше върховното предизвикателство.

Замисли се каква ще е следващата стъпка на баща му. Отговорът бе лесен. Нямаше да остане на острова, където бе напълно безпомощен и изправен срещу толкова много въоръжени противници. Щеше да продължи към брега. При това на запад, към лагера на дефектните. Защото щеше да поиска да намери другия си син, Четирийсет и седем, близнака на Албан. Онзи, който вече си имаше име — Тристрам.

Тристрам . Нещо в това име — самото му съществуване — събуждаше дълбок гняв у Албан.

Затича се по пътеката към една едва забележима метална врата в ниша. Бързо завъртя ключа в добре смазаната ключалка и продължи по тесен тунел, за който знаеше, че води диагонално към брега. След няколко секунди излезе от друга врата на рушаща се каменна платформа над брега на езерото, заобиколена от тръстики. Изкачи се на няколко метра нагоре по вулканичния хълм, обърна се и огледа езерото. Почти веднага зорките му очи забелязаха баща му. Плуваше на запад към брега, точно както беше предвидил.