Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

След малко пусна няколко дълги автоматични откоса и извика:

— Sie sind hier! Schnell!

„Тук са! По-бързо!"

Викът беше последван от нов откос.

— Бързо!

Немските войници забързаха към него снишени, като стреляха.

Пендъргаст пусна още един откос и извика за помощ.

— Hilfe! Hilfe!

Щом войниците приближиха, Пендъргаст дръпна жицата, освобождавайки предпазителите на гранатите — и веднага се метна в лабораторията и затръшна металната врата. Миг по-късно мощната експлозия разтърси тунела. Малкият прозорец на вратата се пръсна; самата врата бе изкъртена от пантите и отлетя чак в другия край на помещението. Приклекналият до стената Пендъргаст стана и се хвърли навън сред задушаващия облак прах, като тичаше сред падащите каменни блокове на срутващия се тунел. Почти слепешком успя да стигне до позицията на полковника. Видимостта и тук беше нулева.

— Полковник, Пендъргаст съм! — извика той на английски и после на португалски. — Me ajude! След мен! Имаме само няколко секунди!

Обърна се и изтича обратно в облака прах, следван от полковника и четиримата му останали войници.

След мястото на срутването тунелът правеше широка дъга покрай външната крепостна стена от дясно и лабораториите отляво. Това беше основният път за придвижване на това ниво и като такъв бе доста опасно място. Ключът, реши Пендъргаст, бе да се спуснат още по-надолу, в лабиринта от подземни проходи, тъмници, килии и складови помещения. Бяха го затворили точно в тази част, но по време на бързото си разузнаване на крепостта не я беше проучил, тъй като бе сметнал, че не е от значение.

А сега се оказваше от изключително значение. Всъщност беше единственият им шанс за спасение.

Вече чуваха как мъже тичат към тях, тракането на автомати и ритмичният тропот на ботуши отекваха в каменния коридор. От лявата им страна имаше врата на лаборатория в каменна ниша, но тя беше заключена и Пендъргаст нямаше време да се справи с ключалката. Направи знак на полковника и хората му да се притиснат към стените от двете страни, да клекнат и да насочат оръжия към приближаващите войници.

— Стреляйте по ваша преценка — тихо каза Пендъргаст. Полковникът повтори командата на португалски.

Стъпките приближаваха. Малката група се приготви за засада от упор.

В отговор на рязка команда приближаващите войници изведнъж спряха, точно зад завоя. Настъпи внезапна тишина, наситена с напрежение — и изведнъж две експертно метнати гранати отскочиха от заоблената стена, паднаха на пода и се затъркаляха към бразилците.

Изненадани, Пендъргаст и останалите мигновено отскочиха назад, обърнаха се и се хвърлиха в нишата с вратата; гранатите избухнаха едновременно и неимоверно силната в затвореното пространство ударна вълна ги блъсна назад. Един от бразилците не беше достатъчно бърз и изчезна в облак от кръв, плът, кости и прах.

Пендъргаст тръсна глава, за да я проясни, и стреля в надигналия се прашен облак. Чу да падат камъни и осъзна, че войниците не могат да продължат веднага напред поради срутването.

— Назад! — каза той и стреля отново в прахта.

Полковникът и тримата му останали хора побягнаха. Пендъргаст продължи да води задържащ огън, докато не изчезнаха зад дъгата, след което ги последва. Знаеше, че няколкостотин метра по-нататък минава напречен тунел; не знаеше накъде води и никак не му се искаше да рискува, но нямаше друг избор.

— Надясно! — извика той към бразилците. — Direita!

Поеха по тунела, като оставиха задръстения с прах проход зад себе си. Нямаше никакво осветление и хората на полковника извадиха фенери, за да виждат какво ги чака отпред. Тунелът бе стар и изоставен, камъните бяха покрити с нитратен налеп, въздухът бе застоял и миришеше на плесен и разложение. Стигнаха до стара дъбова врата, обкована с ръждиво желязо и проядена от червеи, която падна още при първия удар с приклад.

Озоваха се пред спирално стълбище, което се спускаше в зловонния мрак. Зад тях отново долетя тропот на ботуши.

Стълбището беше частично срутено и групата забърза по разбитите, покрити с хлъзгава слуз камъни. Скоро стигнаха до най-долното ниво на крепостта и се втурнаха по дълъг тунел. Преследвачите им ги следваха по петите.

В един момент тунелът се разклони, след което стигна до голямо куполно помещение. В центъра му имаше необичайна гледка — здраво заключена стоманена клетка със страна около метър и четирийсет. Не беше закрепена за земята, а бе сглобена около нещо като дълбока естествена цепнатина в необработения под на подземието. Цепнатината бе пълна догоре с безброй сандъци с оръжия, гранати, снаряди и кутии с барут, всички със свастики и предупреждения за много опасно съдържание — Sehr Gefährlich. Очевидно бяха попаднали в главния склад за муниции, разположен като предпазна мярка дълбоко в недрата на крепостта.