Клър Макинтош - Виждам те

– Е, погледнато така, изглежда доста щедро от твоя страна. – Кейти млъква за момент. – Защо просто не ѝ даваш по една лира всеки петък? Или малко повече на Коледа?

Чекираме картите си и минаваме през бариерите, които водят към влака.

– Защото по този начин ми се струва, че не давам много – обяснявам на Кейти, макар че не това е причината. Не парите са от значение, а добротата. Така дарявам по мъничко доброта всеки ден.

На метростанция Ватерло си пробиваме път на перона и се присъединяваме към гъстата тълпа, която ще пътува по Северната линия.

– Честно, мамо, не знам как го правиш всеки ден.

– Просто свикваш – отвръщам аз, макар че не е толкова лесно, колкото звучи. Пътуването в претъпкан и зловонен влак е част от удоволствието да работиш в Лондон.

– Ненавиждам го. Достатъчно неприятно е, че се налага да пътувам сряда и събота вечерта, а сега и по време на час пик? Господи, това ще ме погуби.

Кейти е сервитьорка в ресторант близо до Лестър Скуеър. Може да си намери нещо по-близо до дома ни, но ѝ харесва да е в така нареченото от нея сърце на града. Всъщност смята, че има по-голяма вероятност да срещне филмов продуцент или агент край Ковънт Гардън и Сохо, отколкото във Форест Хил. Вероятно е права, макар че вече година и половина не се е увенчала с успех.

Днес Кейти не отива в ресторанта. Днес се е насочила към прослушване в поредната от дълъг списък театрални агенции и се надява да я вземат. Ще ми се да вярвам в дъщеря си колкото ѝ се иска на нея, но аз съм реалистка. Красива е и талантлива, и наистина е страхотна актриса, но въпреки това е деветнадесетгодишно момиче от Пекъм и шансовете ѝ да стане голяма работа са същите, като да спечеля от лотарията. А аз дори не играя.

– Обещай ми, че ако не се получи този път, поне ще обмислиш курса за секретарки, за който ти казах.

Кейти ме поглежда презрително.

– Не е лошо да имаш резервен вариант, това е всичко.

– Благодаря ти, че вярваш в мен, мамо.

Метростанция Лестър Скуер се пръска по шевовете. За кратко сме разделени, докато вървим към бариерата за билети, и когато я намирам, отново я стискам за ръката.

– Просто съм практична, не отричам.

Ядосана ми е и не я виня. Защо ми трябваше точно сега да повдигам въпроса за курса за секретарки? Поглеждам часовника си.

– Имаш още четиридесет и пет минути. Да те черпя едно кафе.

– Предпочитам да остана сама.

Заслужавам си го, мисля си аз, но тя улавя болката в очите ми.

– Искам да си преговоря текста за прослушването, това е всичко.

– Разбира се. Е, успех тогава. Сериозна съм, Кейти. Надявам се да мине перфектно. – Гледам я, докато се отдалечава, и ми се иска да се радвах за нея, ще ми се да я бях ободрила както Саймън, преди да тръгне за работа.

– Нямаше да те заболи, ако беше показала повече ентусиазъм. – Мелиса маже маргарин върху филии хляб и ги нарежда по две – подготвя се за обедната навалица. В стъкления рафт се намират кутии с майонеза от риба тон, пушена сьомга и настърган кашкавал. Ресторантът на Ковънт Гардън, в който се намираме, се казва "Мелиса Две". По-голям е от онзи на Анърли Роуд, има големи столове, обърнати към към прозореца, и шест маси с метални столове, които се нареждат в ъгъла всяка вечер, за да може чистачката да измие пода.

– Искаш да кажеш, че е трябвало да я излъжа? – Часът е девет без десет и заведението е празно, с изключение на Найджъл, чието дълго сиво палто е цялото в мръсотия, а от тялото му – всеки миг, в който се помръдне, – се носи на талази неприятна миризма. Разположил се е на големите столове до прозореца и пие чаша чай, докато Мелиса не го изпъди в девет часа, както прави всяка сутрин, под предлог че ѝ гони обедната клиентела. Преди Найджъл и шапката му стояха на бордюра пред ресторанта, докато Мелиса не го съжали. Кара го да плаща петдесет пенса за чая, с две лири по-малко, отколкото е обявено на черната дъска, и той определено получава най-доброто за парите си.

– Просто трябва да я подкрепиш.

– Подкрепям я! Взех си два свободни часа от работа, за да можем да отидем заедно.

– Тя знае ли?

Замлъквам. Планирах да я посрещна след прослушването, за да разбера как е минало, но Кейти даде ясно да се разбере, че не ме иска наоколо.

– Трябва да я окуражаваш. Когато се превърне в холивудска сензация, не искаш да сподели пред списание "Хелоу!", че собствената ѝ майка ѝ е казала, че не струва.

Засмивам се.

– Не почвай и ти. Саймън е убеден, че ще успее.