Дуглас Престон - Хищник

Тя най-сетне заговори:

— Щом ти трябва, намери си го от телефонния указател.

— Ама защо трябва да се държиш толкова отвратително?

Тя не каза нищо. Може би все още си въобразяваше, че има право на някакво мнение в ситуацията. Трябваше да й покаже, че греши. Щеше да я пречупи като млада кобилка.

— Виждаш ли онези пранги на стената? За теб са, в случай че не си разбрала.

Тя не се обърна.

— Добре ги виж.

— Не.

— Стани.

Тя остана седнала.

Той насочи оръжието си към глезена й, прицели се малко по-наляво и натисна спусъка. Шумът прозвуча оглушително в тясното пространство и тя скочи като сърна. Куршумът премина през матрака и наоколо се пръснаха валма от пълнежа.

— По дяволите. Не уцелих.

Той се прицели отново.

— Ще те накарам да куцаш през остатъка от живота ти. Сега стани.

Тя се изправи и веригите отново издрънчаха.

— Иди до стената, където са закачени онези пранги. Трябва да свалиш тези, с които си и да си сложиш другите.

Можеше да види страха, който се прокрадна върху това нейно арогантно лице, въпреки усилията й да го потисне. Той се прицели.

— Може и да те убие, ако засегне артерия.

Мълчание.

— Имаш ли намерение да направиш това, което ти казах, или трябва да прострелям крака ти? Последно предупреждение, не се шегувам!

Беше сериозен и тя го осъзна.

— Ще го направя — отвърна тя със сподавен глас. От очите й се стичаха сълзи.

— Умно момиче. Точно така. Ключът е един и за двата комплекта. Първо освободи глезените си, един по един. След това дясната китка. Лявата остави на мен. — Той й хвърли ключа. Тя се наведе и го взе, отключи непохватно веригата около глезена си, като следваше инструкциите му.

— Сега остави ключа.

Той се наведе и го взе.

— Сега ще освободя лявата ти ръка. — Той се приближи към импровизираната маса, остави оръжието си върху нея и окова лявата й китка. След това опипа белезниците, за да се увери, че са закопчани както трябва.

Отстъпи назад и взе пистолета.

— Виждаш ли това? — Той посочи към бедрото си. Ти ме простреля, знаеш ли?

— Жалко, че не е било четири инча по-нагоре — каза Сали.

Мадокс се изсмя дрезгаво.

— Това е истинска комедия. Колкото по-скоро започнеш да играеш по сценария, толкова по-бързо ще свърши всичко. Съпругът ти, Томи, е взел бележника. А аз го искам. — Той се прицели отново в глезена й. — Дай ми телефонния му номер и да не губим повече време.

Тя му каза номера.

— Сега ще получиш истинска почерпка.

Той се ухили, отстъпи назад и започна да разкопчава ризата си.

— Ще ти покажа татуировката си.

В читалнята на клуб „Амстердам“ цареше обичайната тишина. Единствените шумове бяха шумоленето на вестникарска хартия и прозвънването на лед в чаша от време навреме. Облицованите в дъбова ламперия стени, тъмните картини и тежката мебелировка създаваха чувство за елегантност и безвремие, подсилено от мириса на стари книги и кожа.

В единия ъгъл, разположен в дълбоко кресло, в кръг от жълта светлина, седеше Айън Корвъс и отпиваше мартини с последния брой на „Сайънтифик Американ“ в ръка. Той прелисти страниците, без да се зачита в тях, след което остави списанието на масичката отстрани с отвращение. В седем вечерта в събота читалнята започваше да се опразва — хората излизаха да вечерят. На Корвъс нито му се ядеше, нито имаше желание за разговори. Ставаха седемдесет и два часа, откакто Мадокс за последен път се беше свързал с него. Корвъс нямаше представа къде се намираше той и какво правеше и нямаше как да се свърже с него безопасно.

Той се размърда в креслото, преметна крак върху крак и опъна една солидна глътка от мартинито. В гърдите му се разля блажена топлина, надигна се към главата му, но не му донесе облекчение. Толкова много зависеше от Мадокс; всичко зависеше от Мадокс. Кариерата му се намираше в кризисна точка, а той бе оставен на благоволението на един бивш пандизчия.

Мелъди работеше до късно в лабораторията по минералогия, продължаваше анализите на образеца. Беше доказала, че е феноменален учен, постигайки много повече, отколкото беше очаквал. В действителност се бе справила толкова добре, че една мъничка тревога бе започнала да се промъква в съзнанието му — тревога, че тя може да се окаже доста по-неудобна за подялба на славата, отколкото предполагаше. Може би допусна грешка, че възложи само на нея толкова важен и същностен анализ, без да се намеси поне дотолкова, че да оправдае присвояването на всички лаври само за себе си.