Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Залегни! — изкрещя той, блъсна Маколиф, завъртя го в кръг назад, далеч от мястото, където той до преди малко стоеше.

Седем пушечни изстрела долетяха от тъмнината: няколко издумтяха в дърветата, други изпукаха в далечината на джунглата, два избухнаха в земята из просеката.

Алекс се претърколи на земята, зае позиция с пушката си и се прицели по посока на изстрелите. Държеше пръст на спусъка; разтърсващ залп от двадесет куршума обходи терена. След секунди всичко свърши. Отново настъпи покой.

Той почувства как една ръка сграбчи крака му. Беше Маркъс.

— Изтегляй се. Надолу към реката, човече — прошепна дрезгаво той.

Маколиф запълзя обратно в тъмнината. Последваха още изстрели откъм храстите; куршумите пропищяха вдясно над главата му.

Изведнъж само на няколко крачки се разнесе нов залп. Маркъс беше отскочил вляво и стреля на посоки, отбивайки насрещния огън. Алекс знаеше, че с действието си Маркъс го беше прикрил. Той чу гласа на Сам Тъкър.

— Маколиф! Насам!

Когато се втурна в храстите той видя очертанията на фигурата на Сам. Тъкър бе приклекнал на едно коляно с вдигната за стрелба пушка.

— Къде е? За Бога, къде е Алисън? Къде са другите?

— Тръгни по реката, момче! На юг, на около триста ярда. Кажи на черните. Ние ще ги удържаме тук.

— Не, Сам! Ела с мен… Покажи ми.

— Тук ще остана, синко… — Още един залп изтрещя откъм джунглата. Маркъс отговори откъм противоположния край на просеката. Тъкър продължи да говори, сграбчи куртката на Алекс за плата и го избута нататък. — Този черен кучи син се оставя да прострелят катранения му задник заради нас! Може би той ми дава малка отсрочка, която аз не заслужавам. Той ми е съотечественик, момче. Моят нов съотечественик. Господи! Знаех си, че обичам този скапан остров. А сега се измитай надолу и се погрижи за момичето. Ще ви настигна, не се безпокой за това. Момичето, Алекзандър!

— Там има петима мъже, Сам: Аз убих един от тях на миля оттук. Трябва да са видели светлината на фенерчето ми, докато съм тичал. Съжалявам…

С тези думи Маколиф се гмурна в подгизналата от влага гора и, помитайки всичко по пътя си, се устреми към брега на реката. Той се изтъркали надолу по късия склон — пушката подрънка по металните копчета на куртката му — и падна във водата.

На юг. Вляво.

Триста ярда. Деветстотин стъпки… цял континент.

Той се придържаше към брега на реката, където можеше да постигне най-добро време. Докато цапаше през калта и растителността, прескачаше нападали дървета, осъзна, че пълнителят в затвора на пушката е празен. Без да спира, той бръкна в джоба си, извади нов пълнител и изтегли стария от гнездото, блъсна новия вътре. Прещрака пак затвора и зареди пушката; патронът влезе в цевта.

Новата стрелба го изкара от състоянието му на вцепенение. Зад гърба му едни мъже се опитваха да убият други мъже.

Пред него речицата правеше завой. Беше изминал повече от сто ярда, почти двеста, мислеше си той.

«… моят нов съотечественик»… Господи! Сам Тъкър, вечният скитник по света, наставникът на туземците, оня, който обичаше всички земи — беше търсил земя, която да нарече своя, на този късен етап от живота си. И я бе намерил, в жесток момент, по време на насилие, в най-страховитите диви места на ямайския Кок Пит. В момент на саможертва.

Изневиделица, в един кратък миг на ужас, извън тъмнината отгоре му се стовари огромна черна фигура. Една гигантска ръка като в менгеме стисна врата му; ноктести пръсти задраха лицето му, бъбреците му бяха раздрусани от злобен, мощен юмрук. Той блъсна с приклада на пушката тялото зад гърба си, впи зъби в ръката под устата си и се хвърли напред във водата.

— Човече! Господи, човече!

Това беше гласът на Лорънс, който викаше, докато бъхтеше с юмруци рамото на Маколиф. Шашнат, всеки освободи другия и всеки вдигна ръцете си нагоре: Алекс неловко, докато хвърли пушката си, Лорънс с дълъг нож.

— Боже мой! — каза Маколиф. — Можеше да те застрелям!

Откъм север се чу нов залп пушечни изстрели.

— Можеше да използвам острието…, а не дръжката — каза черният исполин, нагазил до кръста във водата. — Ние искахме заложник.

И двамата мъже осъзнаваха, че няма време за обяснения.

— Къде сте? Къде са Алисън и Уайтхол?

— Надолу по течението, човече. Недалеч.

— Тя добре ли е?

— Уплашена е… Но тя е смела жена. За бяла дама, англичанка. Разбираш нали, мъжки?

— Разбрах, мъжки — отвърна Алекс — Да вървим.

Лорънс мина пред него, изскачайки от водата на около тридесет ярда от мястото на почти злополучната им среща. Маколиф видя, че революционерът е обвил предмишницата си с парче плат. Като забеляза това, Алекс изплю насъбралата се в устата му кръв и разтърка областта на бъбреците си в знак на някакво абстрактно възстановяване на истината.