Никки Френч - Натрапчиви мисли за петък

— Пациентът е бил приет тук преди три години след нападение — каза тя и погледна в листа. — Разкъсвания. Прободни рани. Отвратителна история.

— Преди три години? — Брайънт се намръщи и каза почти като на себе си: — Тогава защо му е било да носи идентификационната си гривна от болницата?

— Всъщност пациентът е бил жена. Д-р Фрида Клайн.

— Имате ли адреса й?

— Адрес, телефонен номер.

В съзнанието на Хусейн сякаш проблесна лампичка.

— Защо това име ми звучи познато?

— Нямам представа. Да й се обадя ли?

— Да. Помоли я да дойде в моргата.

— За да идентифицира трупа? Дано да няма нищо против.

Хусейн чакаше пред залата за аутопсии на отдела по криминология, ядеше чипс и наблюдаваше Фрида Клайн, която вървеше след полицая по коридора без прозорци. Може би беше на възрастта на Хусейн, но по-висока. Беше облечена със сиви ленени панталони и бяло поло, а черната й коса беше вдигната високо. Движеше се бързо и леко, но Хусейн забеляза, че едва доловимо влачи крака си, подобно на ранена танцьорка. Когато жената се приближи, тя видя, че не носи грим и лицето й е бледо. Очите й бяха много тъмни и Хусейн улови изучаващия й поглед, който сякаш проникваше в нея.

— Д-р Фрида Клайн?

— Да.

Докато представяше себе си и Брайънт, Хусейн се опита да прецени настроението на жената. Тя си спомни какво й беше казал Брайънт, след като беше разговарял с нея: Д-р Клайн не изглеждаше особено изненадана .

— Може би гледката ще ви разстрои.

Жената кимна с глава.

— Разбрах, че на китката му е имало гривна с моето име.

— Да.

Моргата беше ярко осветена, вътре беше тихо и много студено. Усещаше се познатата миризма на мъртва плът и дезинфектант, която се полепваше по гърлото.

Те се изправиха до циментовата плоча. Тялото беше покрито с бял чаршаф.

— Готова ли сте?

Тя отново кимна. Един санитар прекрачи напред и отметна чаршафа. Хусейн не погледна към тялото, а се взря в лицето на Фрида Клайн. Изражението й остана непроменено, дори челюстта й не помръдна. Тя се вгледа внимателно и се наведе по-близо, без да мига. Очите й се спряха на зеещата рана на шията.

— Не знам — изрече тя накрая. — Не мога да кажа.

— Може би ще успеете да го разпознаете, ако видите дрехите, с които беше намерен.

Те бяха на един рафт, сгънати в прозрачни найлонови пликове. Един по един Хусейн ги свали за оглед. Просмукана с вода тъмна риза. Сиви панталони. Масивни кожени обувки, чиито връзки бяха сини и вързани с двоен възел. Хусейн долови слаба въздишка до себе си. За един кратък миг лицето на Фрида Клайн се промени, през него премина сянка и то сякаш замръзна. Тя сви леко дланта си, като че ли готова да се протегне и да докосне плика, в който бяха обувките. После се обърна към страховития труп и застана с изправен гръб, вперила поглед в него.

— Знам кой е — каза тя с тих и спокоен глас. — Това е Санди. Александър Холанд. Познах го по обувките.

— Напълно сигурна ли сте? — попита Хусейн.

— Познах го по обувките — повтори Фрида Клайн.

— Д-р Клайн, добре ли сте?

— Добре съм, благодаря.

— Имате ли представа защо е носил на китката си старата ви болнична идентификационна гривна?

Тя погледна Хусейн, после отново се втренчи в трупа.

— С него имахме интимна връзка. Преди доста време.

— Но вече не?

— Вече не.

— Разбирам — каза Хусейн с равен тон. — Благодаря ви. Сигурно не ви е лесно. Очевидно ще ни трябват всички подробности, които можете да ни дадете за господин Холанд. Както и повече данни за вас самата. Ще ви потърсим отново.

Фрида Клайн кимна леко. Хусейн имаше усещането, че тя се владее с усилие.

— Бил е убит, така ли?

— Както виждате, гърлото му е било прерязано. — Да.

След като записаха данните й и Фрида Клайн си тръгна, Хусейн се обърна към Брайънт.

— Има нещо странно в нея.

Брайънт беше гладен и му се пушеше. Той се полюшна на пръсти и на пети и накрая каза:

— Не може да й се отрече, че запази спокойствие.

— Реакцията й, когато видя обувките му — беше необичайна.

— В какъв смисъл?

— Не знам. Но трябва да я държим под око.

Когато сестрата на Александър Холанд отвори входната врата, Хусейн забеляза няколко неща едновременно. Че Елизабет Расън се готвеше да излиза: беше облечена с красива синя рокля, но още не си беше обула обувки и изглеждаше нервна, все едно я бяха прекъснали. Че в къщата имаше малко дете, което плачеше, а мъжки глас го успокояваше. Че тя беше висока, с тъмна коса и кокалесто тяло и че Брайънт, който беше точно зад нея, стоеше неподвижно и с изпъната стойка, сякаш беше войник на парад. Тя усети, че той е притаил дъх, чакайки я да изрече думите, които щяха да променят живота на тази жена.