Никки Френч - Натрапчиви мисли за петък

Тя се насили да разгледа лицето му. Забеляза остатъци от носа, малки парчета хрущял. Чертите се бяха слели в обща маса, но прерязаното гърло се виждаше много ясно.

— Гледката е жестока — каза Хусейн накрая.

До нея Брайънт издаде неясен звук на съгласие. Беше извадил носната си кърпа и се преструваше, че духа носа си.

— Не могат да се направят кой знае какви заключения — обади се O’Нийл. — Да, гърлото му е прерязано. Но водите на реката са го блъскали и подмятали, птиците са го кълвали. А и през лятото разлагането се ускорява.

— Къде е бил намерен?

— Близо до кораба „Белфаст“, недалеч от Лондонския мост. Но това още нищо не означава. Може да е бил хвърлен в реката от всяка точка между Ричмонд и Улуич.

— Имате ли представа колко време е престоял във водата?

O’Нийл наклони глава, очевидно пресмятайки нещо.

— Тялото се е носило по течението — предполагаемо една седмица, най-много десет дни, съдейки по състоянието му.

— Това не ни помага особено.

— Хитър начин да се отървеш от нечий труп — отбеляза O’Нийл. — Много по-лесно е, отколкото да го заровиш.

— Имаше ли нещо в джобовете му?

— Не, нито портфейл, нито телефон, нито ключове, нито часовник, нито дори носна кърпа.

— Значи не разполагате с нищо?

— Не, по-точно вие не разполагате с нищо. Мъртвецът вече си е ваш. И все пак, има нещо налице. Вижте китката му.

Хусейн си сложи латексовите ръкавици и се наведе над трупа. Усети лека сладникава миризма, за която предпочиташе да не мисли. Около лявата китка имаше пластмасова гривна. Тя внимателно я повдигна.

— Такива се носят в болниците.

— И ние си помислихме същото. На нея като че ли е написано името му.

Хусейн се наведе по-близо. Надписът беше избледнял и едва се различаваше. Прочете го наум буква по буква.

— Клайн — каза тя накрая. — Д-р Ф. Клайн.

Те зачакаха да дойде микробусът, мълчаливо наблюдавайки реката, която проблясваше на светлината на следобедното слънце. Дъждът беше спрял и по бледосиньото небе се носеха розови облаци.

— Ще ми се да не се беше случило в петък — въздъхна Брайънт.

— Такъв е животът.

— Всъщност това е любимият ми ден. За мен той е като бонус към уикенда.

Хусейн свали латексовите ръкавици. Замисли се за ангажиментите, които трябваше да отмени, за разочарованите лица на дъщерите си, за недоволството на Ник. Той щеше да се опита да го прикрие, което само щеше да влоши нещата. Едновременно с това тя прехвърляше в ума си списъка със задачи, които предстоеше да се изпълнят, подреждайки ги по важност. Винаги беше така, когато започваше ново разследване.

— Аз ще отида с микробуса до моргата, а ти ще трябва да разбереш кой е този д-р Клайн и от коя болница е тази гривна, ако въобще е болница. Ти нали я засне?

Брайънт й показа снимката в телефона си.

Според надписа на пластмасовата гривна рождената дата на д-р Клайн беше 18 ноември, но годината не се четеше. Виждаха се две букви и серия от трудно различими цифри под името, до които имаше нещо, което приличаше на баркод.

— Ще провериш в регистрите за изчезнали лица — продължи Хусейн. — Мъж на средна възраст, за чието изчезване е било съобщено в период от пет дни до две седмици, считано от настоящия момент.

— Ще ви се обадя, ако открия нещо.

— При всички случаи ми се обади.

— Разбира се.

Пластмасовата идентификационна гривна беше от болница „Крал Едуард“ в Хампстед. Брайънт се обади на номера им и след дълго прехвърляне от един отдел на друг най-накрая го свързаха със секретарката на медицинския управител. Тя му обясни с нетърпящ възражения тон, че трябва да отиде и да направи лично запитването си, преди да му дадат информация, отнасяща се за персонала или пациентите.

И така той се качи в колата и му се наложи да пълзи с нея по един хълм в най-натоварената част от деня, изнервен и потен от горещината. Сигурно щеше да стигне по-бързо, ако беше вървял пеша: може би трябваше да си купи скутер или мотоциклет, помисли си Брайънт. В кабинета на медицинския управител слаба жена с червен костюм внимателно прегледа служебната му карта и той отново обясни целта на посещението си, показвайки й снимката в телефона си.

— Предположих, че може би е на човек, който работи тук.

Жената му хвърли безизразен поглед.

— Тези гривни са за пациентите, а не за персонала.

— Разбирам. Извинете.

— Служителите носят ламинирани пропуски.

— Интересува ме конкретно тази гривна.

Тя го помоли да почака. Минутната стрелка на големия стенен часовник се премести напред. Целият плувнал в пот, Брайънт не можеше да се отърве от гледката на подутото тяло, което приживе беше принадлежало на мъж и което реката беше влачила безмилостно по пътя си. Жената се върна, държейки в ръка разпечатка.