Джеймс Паттерсон - Невидим

— Къщата е добре подсигурена — съобщава Гети. — Има предна и задна врата, всяка със секретна брава с блокиращ механизъм. При отварянето на всяка врата се чува звънене, а ако алармата е включена и бъде активирана, звукът ще се чуе от другата страна на Тихия океан. — Той посочва към къщата. — Цялата сграда е оградена от охранителни камери и сензори за движение, а пред предната врата има и допълнителна камера и можем да следим всичко оттук. — Той се обръща към нас и ни показва айпад, видеомонитор, чийто екран е разделен на четири и показва изображения от четири различни камери. — Напълно безопасно е — уверява ни.

— Хайде да слизаме — обръщам се към Мери. — Всичко е наред.

Измъквам се от страната на Мери, още стиснала ръката ѝ, и вдишвам мекия влажен въздух, изпълнен с миризмата на океан, донесена от лекия бриз. Наистина се намираме на върха на хълм, но имам чувството, че това е по-скоро остров, отколкото планина. Мястото, на което се намираме, е около декар, може дори и по-малко, и по-голямата част от него е заета от хижата и посипаната с чакъл зона за паркиране. Тревата около постройката е съвсем малко, следва стръмен склон от всички страни, ограден отвсякъде. Приближавам към оградата от източната страна и надниквам надолу към нищото.

— Там долу има само гъсти храсталаци и дива растителност — обяснява агент Гети. — Би му се наложило да изкатери цяла планина и да премине през непреодолими препятствия. Дори и да успее, би се изправил пред ограда с височина метър и половина, увенчана с бодлива тел. Единственият път към хижата е по павираната алея, през нас, през камерите и сензорите за движение, които ще ни предупредят за присъствието му много преди да стигне до вас.

Мери кима с глава.

— Наистина изглежда безопасно — признава тя.

Аз стисвам ръката ѝ.

— Абсолютно — съгласявам се, като се опитвам да убедя и двете ни.

Отвътре хижата е просторна и обновена. Има голяма дневна с дървени подове и тоалетна зад помещението, кухня с доста прилични размери и ламинирани плотове, две спални с баня помежду им, достъпна и от двете, в задната част на къщата.

Стаята, в която съм аз, има две единични легла, предполагам за двете дъщери на Джим Деметрио. Не знам нищо за живота му, но на снимките в рамки на бюрото виждам Джим на малко по-млада възраст с жена си и двете им дъщери на десет-единайсет години да махат към фотоапарата от някаква лодка, а на друга снимка четиримата са облечени официално по някакъв повод. Спя в нечия стая, което винаги ме кара да се чувствам неспокойна и не добре дошла.

Събираме се обратно в дневната, която с обзаведена като ловна хижа с еленова глава, закачена на стената, меча кожа, постлана в средата на стаята, и еленови рога над плота, от които висят на дръжките си чаши за кафе.

— Това май ще свърши работа — казва Дени.

Останалите федерални служители — Гети и двамата шерифи — разработват плана си за през нощта и за по-нататък. Двамата агенти ще останат в колата си на паркинга, единият ще спи, а другият ще стои буден. Другата кола ще заеме позиция в началото на алеята и отново ще има партньори, които ще се редуват да спят. Всеки екип ще разполага с айпад, от който ще има достъп до всички охранителни камери и сензорите за движение.

Дени подава на Мери и мен малко устройство, което прилича на дистанционно за кола, само че има само един червен бутон.

— Натиснете бутона в случай на нужда — поръчва той. — Всички ще влезем веднага.

В случай на нужда. Това би трябвало да ни успокои, но се случва точно обратното. Ще трябва само да натиснем червения бутон, в случай че Уинстън Греъм някак успее да преодолее препятствията и се добере до нас.

В стаята настъпва тишина.

След това се чува звънене, шумно дрънчене на метални зъбни колела. Дени се извръща. Агент Гети изважда оръжието си. Сърцето ми подскача, изтичвам към Мери и я прегръщам.

В това време вратичката на малък часовник, закачен на стената, се отваря. Показва се една птичка и казва: „Ку-ку!“, а след това отново се прибира вътре.

Часът е четири сутринта.

— Божичко — промълвява Гети и прибира оръжието си в кобура.

Всички си поемаме дъх. Птичката не е заплаха. Вероятно има алиби за времето на убийствата.

Ала това показва колко опънати са нервите ни. Че независимо как се убеждаваме колко сме защитени, никой не е напълно сигурен в това.

Събуждам се от сън, от кошмара, който ме тласка към прозореца, за да се измъкна от пламъците, погълнали леглото ми. Попивам потта, избила по челото ми, и сядам в леглото. Кафе. Подушвам приятния аромат на кафе.