Лоренцо Каркатера - Вълка

Дал умря моментално, вперил очи в тавана на колата. До него Панди наведе глава, сви се и се разтрепери като лист. После повърна върху панталона си и върху двете чанти.

— Това не беше по програма — каза Манцо.

Брунело погледна за последно към мъртвия терорист, обърна се напред и прибра пистолета в кобура, след което подкара напред и зави на първия ъгъл.

— И без това щеше да умре — отвърна той след неколкосекундно мълчание.

— Седем минути — напомни му Манцо. — Оттук нагоре и наляво.

Бяха се озовали в един почти безлюден район на Спаканаполи — квартал, разделен на седем части, всяка от които водеше към центъра на града. Брунело направи един последен завой и излезе отново на брега, само че този път беше доста по-далеч от туристите, тръгнали към остров Капри. Той спря колата на ръба на полуразрушения кей и я остави с включен двигател.

Манцо се обърна към Панди:

— Тук пътят ни свършва. — Ужасеният младеж се беше примирил напълно с неизбежния си край. — Изглеждаш ми свестен. Не като онзи нещастник, дето хвърли топа. Но ти си си избрал тази съдба, не ние.

— Не ме е страх от смъртта — едва изрече Панди.

— Значи нямаш грижи — отвърна Манцо. — Ще се удавиш или ще се разлетиш на части от взрива. И в единия, и в другия случай желанието ти ще се изпълни.

Брунело и Манцо подпряха с ръце багажника на седана и го избутаха от кея във водата. Наблюдаваха, докато колата бавно и постепенно се скри под мътната повърхност.

— Сигурен ли си, че бомбите ще гръмнат под водата? — Брунело попита Манцо, докато двамата се отдалечаваха от кея.

— Ще разберем след три минути — отвърна Манцо.

Подводният взрив разтърси целия пристан. Завързаните лодки подскочиха във въздуха. Две огромни вълни заляха част от паважа, като го измиха от калта и саждите, наслоявани с десетилетия.

— Къде си паркирал? — попита го Манцо.

— Няколко улици по-нагоре — отвърна Брунело. — Намерих място до някогашната касапница. Онази, която братовчедът на Марио ни даде да използваме, когато още прохождахме в занаята.

— Вярваш ли на всичко това?

— В кое?

— В това, в което терористите вярват — отвърна Манцо. — Че когато умреш, в Рая ще те чакат седемдесет и седем девственици.

— Боя се, че ще те разочаровам, Луиджи. Съмнявам се, че изобщо някъде са останали седемдесет и седем девственици. Нито в Рая, нито в Ада, нито на този свят. Ако имаш късмет, може да си намериш някоя, но като си помисля колко ще е грозна, тръпки ме побиват.

Ню Йорк, САЩ

Погледнах към Джак през стъклената врата, отделяща терасата от хола на нашия мезонет. Той седеше на паркета и подхвърляше топка за тенис на едно кутре, порода мастиф, което беше кръстил Хюго. Кучето, само на четири месеца и вече наддало до шест килограма, беше подарък от Анджела, която стоеше до мен на терасата и се усмихваше при гледката на хлапето и Хюго, които се наслаждаваха на компанията си.

— Можеше да му вземеш и нещо по-малко, някой мопс — казах ѝ.

— Може. Но те нямат кралско потекло и родословна история като нашите булмастифи.

— Обаче като пораснат, тежат колкото боксьор средна категория.

Тя се засмя.

— Виж го как му се радва. Двамата ще станат големи приятели. А и кучето ще го пази. Булмастифите бранят до смърт господарите си.

— Да, помня. Първото лято, което прекарах тук, трябваше да мине цял месец, преди вашите две кучета да спрат да лаят по мен.

— Те не се доверяват лесно — отвърна Анджела. — Можем само да взимаме пример от тях.

Обърнах се с лице към града, към центъра на Манхатън. Слънчевите лъчи отскачаха от измитите и лъснати до блясък стъкла на високите небостъргачи, които образуваха силуета на тази част от Ню Йорк, която Труман Капоти някога беше нарекъл „диамантен айсберг“.

Войната срещу терористите беше започнала преди по-малко от месец.

Якудза и Триадите изпълняваха задачата си — притискаха финансовите институции, през които минаваха потоците от пари, предназначени за терористите. Някои от тези институции бяха големи корпорации, с които бяхме работили от години. Източноевропейските и близкоизточните пари, които от десетилетия се насочваха към Япония, за да бъдат изпрани и узаконени само за двайсет и четири часа, сега изчезваха безследно, като няколко дни по-късно потъваха в хазната на нашите престъпни синдикати. Никой не беше по-добър в тази дейност от китайците и японците. Те управляваха фондовете на организираната престъпност още от средата на миналия век и го правеха умело и незабелязано. Те държаха под око милиони долари, движещи се сред поне дузина престъпни организации по целия свят. Въпреки че всеки ден в Страната на изгряващото слънце се вливаше лавина от пари и после също така се изливаше навън, този огромен финансов поток не беше документиран по никакъв начин, за службите на реда не оставаше нито едно писмено доказателство. Изпраните долари биваха инвестирани в десетина законни предприятия, които не само разширяваха властта ни, но и значително улесняваха воденето на бизнеса и по-конкретно на неговата незаконна част. Възможността да имаме достъп до такива средства, без страх да бъдем изобличени от полицията, беше една от основните причини за нашия просперитет в края на двайсети век и първите години на новия век. Щом не можеш да направиш връзка между нас и парите, значи не можеш да направиш връзка между нас и престъплението.