Лоренцо Каркатера - Вълка

— Сега ще ти е по-лесно да говориш — каза.

Младежът огледа трите трупа около него. Ръцете му се разтрепериха, лицето му се изкриви от паника. Очите му се напълниха със сълзи, повече от страх, отколкото от съжаление към мъртвите му другари.

Анджела се обърна към Манцо:

— Донеси му чаша вода и нещо по-силно за пиене.

Манцо отиде до бара, а тя остана при терориста.

— Ще ме убиете ли, дори и ако ви кажа всичко, което знам? — попита той.

Манцо постави две чаши пред уплашения младеж.

— Пий — нареди Анджела. — Сега не мисли за смъртта. Само ми кажи какво знаеш.

Младежът пресуши чашата с вода на един дъх.

— Никога не ни казват подробности — започна той и с трепереща ръка остави празната чаша на масата. — Дори не знаем коя е мишената до самия ден на атаката. Най-много да разберем предната вечер, ако бомбата трябва да избухне на сутринта.

— А какво ви казват?

— Много малко. Предимно слухове.

— Например?

— В момента много се говори за културни паметници. Според някои се има предвид църква или може би музей. В комплекса имаше няколко книги за изкуството. Дадоха ни ги да ги прочетем. Повечето от тях са албуми с репродукции, има и биографии.

— На кои художници?

— Повечето са от Ренесанса. Раза прекарва доста време в музеи и църкви. Той е обсебен от творците на изкуството не по-малко отколкото от мисията.

— Конкретно от някои творци ли?

— Често споменава Микеланджело. Освен това боготвори Караваджо. Чувал съм, че самият той намира много прилики между неговия живот и живота на Караваджо. Смята се за голям художник и когато рисува, копира Караваджо.

— Защо дойдохте в Неапол?

— Пак казвам, не ни дават много информация, освен тази къде ще избухне бомбата и къде да застанем, и да чакаме заповеди. Пристигнахме преди два дена и това ни беше първата вечер извън конспиративната квартира.

— Ти и приятелите ти празнувахте — отбеляза Анджела. — Не ми прилича на обикновено вечерно излизане. Поправи ме, ако греша.

Младежът посегна към чашата с вино, която му донесе Манцо.

Анджела се приближи и хвана ръката му.

— Сега говори, после ще пиеш.

— Не разбирам — отвърна мъжът, макар че по внезапната промяна в жестовете му пролича, че съзнава цялата сериозност на ситуацията, в която се намира.

— Сега ще ти се изясни. Къде трябваше да отидете ти и приятелите ти утре сутринта? — зададе въпрос тя.

Младежът си пое дълбоко дъх, поколеба се, без да може да овладее треперенето на тялото си, сякаш стоеше на улицата през зимата, а не в топлия ресторант.

— В пристанището на Маргелина — отвърна.

— Къде в пристанището?

— Гишето за билети. Там трябваше да ни чака човек с четири пътни чанти и четири билета. По един за всеки от нас.

— И после? — попита Анджела, макар и да се досещаше за отговора.

— Всеки от нас трябваше да се качи на различен кораб за островите и за Соренто.

— Какво щеше да има в чантите?

Младежът затвори очи и кимна.

— По това време на годината, сутринта, началото на уикенда — тези кораби ще са пълни с хора — изрече тя. — А ти и приятелите ти бяхте готови да ги избиете всичките, включително да убиете и себе си.

Младежът не отговори нищо. Само посрещна мълчаливо гневния поглед на Стрега. Тя пусна ръката му и се отдръпна крачка назад.

— Утре ще се срещнеш с мъжа с чантите — нареди му. — Ще му кажеш, че приятелите ти закъсняват, но ще гледаш да си убедителен. Ясно?

Младежът кимна.

— Казаха ли ви след колко време ще избухнат бомбите в чантите?

— След трийсет минути. Искаха корабите да се напълнят с хора и да излязат в морето. Също така искаха да се подсигурят, понеже корабите никога не отплават от пристанището по график.

Анджела погледна Брунело, който само кимна, отиде до вратата на заведението, извади мобилния си телефон и излезе навън, като заключи отново след себе си. Тя отново се обърна към младежа:

— Четиримата в една стая ли се настанихте?

— Да.

— И с вас нямаше никой друг?

— Никой.

— Собственикът на квартирата замесен ли е?

— Не. Само ние четиримата. С никого не сме говорили.

— Ще останеш тази нощ тук. В мазето има легло. Ще оставя двама от хората ми, за да сме сигурни, че няма да се успиш.

— Какво ще стане утре сутринта?

— Ще умреш — отвърна Анджела. — Точно както го беше планирал.

Рим, Италия

— Трябва да отклоним вниманието му — каза Раза.

Той вървеше между Аврим и един мрачен тип на име Сантос. Висок и слаб, Сантос излъчваше самоувереност и надменност. Той държеше бастун в дясната си ръка и незапалена пура в лявата. Не си беше ходил в родината си Мексико още откакто я беше напуснал като тийнейджър. Оттогава прекарваше времето в различни европейски столици, най-вече в Лондон и Рим. Беше търговец на оръжие от старата школа. Навлязъл в занаята като момче, започнал да доставя крадени оръжия на германската смъртоносна терористична група „Баадер-Майнхоф“. На двайсет и пет той се беше оженил за една от първите участнички в италианската терористична групировка „Червените бригади“, но тя загина в престрелка с полицията в малко градче южно от Салерно. Той си остана един от най-добрите оръжейни трафиканти. Позициите му винаги оставаха непоклатими, независимо от това кои организации се изкачваха на върха и кои завършваха с крах. Сантос се чувстваше на върха на щастието, когато сееше семената на терора и смъртта.