Лоренцо Каркатера - Вълка

Бях подготвил всичко необходимо, за да тръгна по следите на моята жертва.

Гъркът и Джон Лу се заеха с електронните комуникации.

Якудза щяха да проследят паричните потоци.

Стрега щеше да ги наблюдава отблизо и да изучи навиците им.

„Безшумната шесторка“ беше готова да нанесе съкрушителен удар по човешката им сила.

Беше време да нападна, да нападна противника, дръзнал да нахлуе в моето леговище и да ми отнеме най-ценното. Очаквах да ме молят на колене да не ги убивам, но пощада нямаше да има за никого.

Бях готов да ги съсипя, да ги смеля на кайма.

Бях готов да усетя миризмата и вкуса на смъртта.

Неапол, Италия

Лятото на 2013 година

— Получих плик с двайсет евро и бележка, в която пише къде се намира чантата и откъде трябва да я взема. — Мъжът беше на трийсетина години, но изглеждаше по-стар заради гъстата брада и дрехите, които не му бяха по мярка. Той беше французин по рождение, но беше прекарал последните пет години като продавач в един магазин за дрехи в Неапол. Беше ерген, но от две години имаше връзка с жена от форчела. Нямаше досие в полицията, живееше под наем в двустаен апартамент над магазина, в който работеше, и нямаше кредитни карти и шофьорска книжка.

— Къде е чантата сега? — попитах го аз.

— Оставих я, където ми беше наредено, във фоайето на хотел „Екселсиор“, заедно с багажа на пристигащите гости на хотела.

— Само толкова ли знаеш?

— Само това знам, кълна се.

— Ти техен редови куриер ли си?

— Това ми беше третият път. Инструкциите винаги са едни и същи, парите — също. Само местоназначението се сменя.

— Част от клетката ли си? Или имаш някакъв дълг към тях? — попитах го аз.

Мъжът поклати глава.

— Баща ми — тихо произнесе. Английският му беше със силен френски акцент. — У дома е, той е болен и от шест месеца не може да работи. Взе назаем пари за наема и за храна. Мислеше ги за приятели. Но се оказа, че не са.

— Такива като тях никога не са ти приятели.

— Ще ме убиете ли? — попита младежът.

— Колко още техни поръчки трябва да изпълниш за дълга на баща ти?

— Три. После ще ни оставят на мира. Поне така казаха.

— Това няма да стане. Накрая ще те накарат да избираш — или да продължиш да работиш за тях, или ще ви убият с баща ти.

— Не мога да не им вярвам. Какво друго ми остава?

— Трябва ми едно име. Човекът, който за пръв път ти предложи да им сътрудничиш. Ако ми кажеш кой е, може да ти помогна да се измъкнеш от тази ситуация. Ако ли не, то отговорът на твоя въпрос е: Да, ще те убия.

— Не бива да излагам баща ми на опасност. — Мъжът беше мокър от пот и дишаше учестено. Познавах това изражение на лицето: той се беше озовал пред пропастта на тоталното отчаяние.

— Независимо дали ще ми кажеш или не, те ще убият баща ти — отвърнах. — Той не им е от полза. И аз съм безсилен да сторя каквото и да е. На теб все още мога да помогна, но само ако ми дадеш необходимата информация. Това е единственото решение, което трябва да вземеш в момента.

Мъжът се огледа наоколо. Голямото помещение беше запълнено с големи дъбови бъчви с вино. В единия ъгъл имаше малка дървена маса, голяма кана за кафе и две порцеланови чаши в средата на масата. Той беше уморен и уплашен, изправен пред неизвестността каква ще е неговата участ. Облегнах се на една от бъчвите. Той ме погледна с навлажнени от сълзи очи.

— Хората ти избиха всички до един в онзи комплекс. Всички, освен мен. Защо мислиш, че ще съм ти полезен?

— Бях им заповядал да ми доведат жив един от вас. И те доведоха теб. Така че помисли добре, но не се бави прекалено много. От отговора ти ще преценя дали са ми довели правилния човек или не. И така, кой ти е свръзката?

Мъжът наведе примирено глава.

— Той е от родната ми страна. Двамата заедно следвахме в университета.

— Как се казва?

— Казмир — отвърна мъжът с треперещ глас. — Чул, че имам финансови затруднения, и ми предложи да ми помогне.

— За кого работи той?

Младежът поклати глава, по напукания дървен под паднаха капки пот.

— Никога не съм го питал, а и той никога не ми е казвал. Рекох си, че колкото по-малко знам за тази работа, толкова по-добре.

— Казмир работи за Раза — казах му аз. Когато се приближих към него, той вдигна умоляващ поглед към мен. — Казмир е бил вербуван малко след като е завършил университета. Както и другите ти състуденти.