Лоренцо Каркатера - Вълка

Аз съм предпазлив човек.

Не се доверявам на непознати, изнервям се, когато присъствам на многолюдни срещи и събития — било то сватби, концерти или вечерни партита с повече от десет присъстващи — и пътувам заедно с дискретна охрана, която винаги е достатъчно наблизо, за да се намеси в критичен момент. Имам разрешително за оръжие и никога не си показвам носа навън, без да съм затъкнал в кобура поне един зареден пистолет. Не се придържам към редовни и рутинни графици, вместо това непрекъснато променям всичко — от времето и мястото за физически упражнения и фитнес, заведенията, в които се храня, до маршрутите, по които се придвижвам до поредната ми работна среща. Тези навици по никакъв начин не ме притесняват и в интерес на истината, дори изпитвам приятно чувство при мисълта, че имам пълен контрол над средата около мен. Това ми дава свобода на действие и ми позволява да се съсредоточа върху текущите ми задачи.

Тези навици ми позволяват да съм най-добрия в занаята. Но те не ме правят идеалния съпруг и баща. Аз насила наложих ограничения върху членовете на семейството ми и докато гледах на това като на необходима предпазна мярка, те се мръщеха и недоволстваха. Жена ми ненавиждаше всякакви разговори за охранителни мерки, с изключение може би на алармената система на къщата. Децата искаха да могат да гостуват с преспиване у връстниците си, без да се налага да се прави подробно проучване на приятелите им. Искаха да могат да се разхождат свободно в парка, без да бъдат придружавани от въоръжени телохранители. Това негодувание беше постоянен повод за търкания между нас.

— Защо поне този път да не отидем на почивка като нормалните хора? — попита ме Лиза.

— Ние отиваме като нормалните хора — отвърнах.

— Има ли значение как и с какво ще стигнем дотам?

— Винсънт, когато децата пораснат, няма да водят твоя начин на живот. Ще бъдат сами и ще правят каквото си поискат. Колкото по-рано усетят от този живот, толкова по-добре ще е за тях. А и доколкото си спомням, ти като тийнейджър също си ходил в Италия, и то сам.

— Не съвсем — отвърнах. — Но разбирам накъде биеш.

— Никога не сме пътували като нормално семейство — каза Лиза. — Не си спомням децата ни да са влизали в сградата на летище.

— Не са изпуснали много. Дълги опашки, лоша храна, изгубен багаж. Нещо пропускам ли?

— Сериозно говоря, Винсънт. — Лиза хвана нежно дланта ми и я допря до хълбока си. — Остави ги поне веднъж да се почувстват като нормални деца. Толкова много се вълнуват за предстоящото пътуване. Аз също.

— Щом ще летим със самолет, защо да не е частният ни? Първа класа за мен, теб, децата и бодигардовете.

— Няма да пътуват с частния самолет. Аз ще тръгна с тях, а ти и Джак по-късно ще ни настигнете. Нали имаше да приключиш някаква сделка за недвижим имот?

Неусетно желанието ми да споря и възразявам се стопи.

— Да, така е — отвърнах аз.

— Тогава отметни и тази задача, а после с Джак елате при нас в Ню Йорк. Дори се поразходете двамата преди това, ако искате.

— За мен не е редно да правим така, Лиза. Не и в този момент. След няколко години може би, може би тогава ще е по-подходящ период.

— Ти каза, че искаш да им осигуриш нормален живот. Наистина ли го мислиш или са само красиви думи?

— Наистина го мисля. Не искам изобщо да бъдат като мен.

— Тогава трябва да започнем с нормалния живот още сега. С това пътуване.

Придърпах нежно Лиза към мен и я прегърнах.

— Обичам те — казах ѝ. — И ще направя всичко по силите си, за да не загубя теб и децата.

— И аз те обичам, силно-силно, и винаги ще те обичам.

И така, в разрез със собствената ми природа и разумна преценка, аз се съгласих да пусна глътка въздух в моя плътно запечатан свят. За децата ми и за Лиза. Те искаха да опитат от онова, което хората наричат „нормален живот“, да се движат свободно, да не бъдат ограничавани от никакви правила. И аз склоних, заблуждавайки се, че нищо няма да им се случи и че отново ще мога да ги прегръщам и да им се радвам.

Че нищо лошо няма да ги сполети.

Че моите врагове искаха да навредят единствено на мен.

Това беше стъпка, на която изобщо не трябваше да се съгласявам. Позволих на любовта ми към семейството да замъгли моята предпазливост и обичайно недоверие към света.

Оставих ги без необходимата защита, без елементарни предпазни мерки. Оставих ги да тръгнат просто ей така. И никога няма да си простя за това.

Казвам се Винсънт Марели и твоят живот ми принадлежи.