Лейф Першон - Онзи, който убие дракона

— Спомняш ли си да е носил куфарче за документи? Чанта за книжа от светлокафява кожа с месингови заключалки? — попита Аника Карлсон.

— Да, спомням си. Винаги я носеше. Дори и миналата седмица, когато дойде да вземе разни неща от сейфа си.

— Защо мислиш така? — попита Аника Карлсон. — Че е дошъл да вземе нещо?

— Докато вадех кутията, той отвори чантата. Беше празна. Е, като изключим тефтер и няколко писалки.

— Благодаря — отвърна Бекстрьом.

— Какво ще кажеш? — Аника Карлсон вдигна чифт найлонови ръкавици още с излизането на служителката.

— За да поровичкаме в кутия, белязана с чиновнически пръстови отпечатъци — поклати глава Бекстрьом. — Пет пари не давам. Ниеми и хората му да се занимават с подробностите. — Фишове от надбягвания и стари фактури, помисли си. — Окей, Аника — той се подсмихна и претегли кутията в ръка. — Да се обзаложим ли?

— На стотачка, не повече — отвърна Аника Карлсон. — По принцип никога не се хващам на бас. Залагам на фишове от конни надбягвания и касови бележки. А ти, Бекстрьом?

— Гърненце със злато. Нали знаеш, Аника. В края на дъгата винаги има гърненце със злато — обясни той и отвори сейфа.

По дяволите, помисли си, а очите му станаха топчести като главата му. Защо, да ме вземат мътните, не дойдох сам? Дори задника си нямаше да се моря да си бърша до края на дните си.

— Да не си ясновидец, Бекстрьом? — попита Аника Карлсон и го зяпна с опулени очи, топчести като неговите.

Преди малко повече от половин година началникът на Кралската криминална полиция Ларш Мартин Юхансон се обади на своята колежка Ана Холт, старши полицейски офицер, с въпроса дали би приела да я покани на вечеря.

— Много мило — отвърна Ана Холт с усилие да прикрие учудването си.

За първи път, макар да се познаваме над десет години, помисли си тя. Какво ли иска? От опит знаеше, че в действията на Юхансон има винаги умисъл и почти винаги прикрита схема.

— За кога имаш предвид? — попита тя.

— За предпочитане довечера — отвърна Юхансон. — Най-късно утре.

— Довечера е удобно — съгласи се Холт.

Какво ли иска сега от мен, помисли си. Трябва да е нещо съвсем необичайно.

— Отлично — отговори Юхансон. — Да се видим в 19:00 часа, ще ти изпратя по електронната поща адреса на кръчмата, където мисля да те заведа. Вземи си такси и запази касовата бележка, аз плащам.

— Ще се оправим — успокои го Холт. — Само един въпрос от любопитство. Какво искаш да направя?

— Ана, Ана — отрони Юхансон с въздишка. — Искам да вечеряш с шефа си. Надявам се да прекараш приятно. И отговор на въпроса ти: не, не съм възнамерявал да те моля за услуга. А мислех да ти споделя една тайна. Отнася се само за мен, та можеш да бъдеш съвсем спокойна.

— Спокойна съм — увери го Холт. — Пък и ще ми бъде приятно да се срещнем. — Ама си го бива да пробутва разни номера, помисли си тя още със затварянето на телефона.

Какво ли иска всъщност, питаше се на качване в таксито, преди да се срещне с него. Въпреки уверенията му в противното, не ѝ се вярваше да не е нещо съвсем различно от това да ѝ разкаже някаква тайна за самия себе си. Чисто и просто Юхансон не беше от типа, който споделя тайни. Той никак не се затрудняваше да ги пази, особено ако касаеха него.

Преди малко повече от половин година бе накарал нея и колегите ѝ, чийто брой все повече нарастваше, тайно да прегледат разследването по случая Палме, за да видят дали не биха могли да открият нещо, което всички останали следователи бяха пропуснали.

Предвид факта, че материалите бяха безумно много и идеята изглеждаше мъртвородена, бе се случило нещо, достойно единствено за определението „чудо“. Бяха се натъкнали на двама неизвестни дотогава съвсем вероятни извършители. Единият — планирал убийството, и другият — човекът с оръжието. Първият бе мъртъв от няколко години насам, но вторият, изглежда, бе жив. Неизвестно местонахождение, явно се бе укрил. Но поне бяха добили представа какво се бе случило в действителност.

Откриха редица обстоятелства, свързани с двамата заподозрени. Дори разполагаха със свидетели и материални потвърждения в подкрепа на съмненията си. Бяха открили и местонахождението на онзи, който все още беше жив. Часове преди да го задържат, му се случи необяснимо нещастие. Взрив на яхтата му в северна Майорка прати на морското дъно всичко, до което бяха стигнали Холт и колегите ѝ. В реалната действителност, която обитаваха Ана Холт, нейните колеги и шефът ѝ, разследването на убийството на министър-председателя бе приключен случай.