Ю Несбё - Жажда

Аурура затвори очи. Ослуша се. Ами ако и сега имат гости? Събудил я бе някакъв звук. Сега си спомни. Скърцане от обувки. По-точно от ботуши. Скрибуцането от огъването на кожени ботуши с остри бомбета. Ботуши, които се прокрадват по пода. Спират и дебнат пред вратата на банята. Дебнат нея, Аурура. Тя усети как се задушава и машинално погледна към долния ръб на вратата. Той прилягаше плътно към прага, затова тя не виждаше дали пада сянка. Каква ти сянка, нали в коридора цареше пълен мрак. За пръв път го забеляза, докато седеше на люлката в градината. Слънцето го огряваше в гръб и Аурура не успя да го разгледа добре. Втория път я помоли за чаша вода, но докато се канеше да влезе с нея в къщата, чуха колата на майка ѝ и той офейка. Третия път се появи в дамската тоалетна по време на турнира по хандбал.

Аурура наостри уши. Знаеше, че той се спотайва там. В тъмното пред вратата. Беше я заплашил да се върне, ако тя се разприказва. И Аурура съвсем спря да говори — за най-сигурно. Съобрази защо сега не може да се изпишка. Защото така би се издала, че е вътре.

Тя затвори очи и напрегна максимално слух. Нищо. Тишина. Задиша нормално. Беше си тръгнал.

Вдигна си пликчетата, отключи и бързо излезе. Притича покрай стълбите, отвори предпазливо вратата на спалнята на мама и татко и надникна. Сноп лунна светлина влизаше през процеп на завесите и падаше върху лицето на баща ѝ. Аурура не виждаше дали диша, но лицето му беше съвсем бяло, като на баба ѝ в ковчега. Отиде на пръсти до леглото. Дишането на майка ѝ звучеше като гумената помпа, с която надуват дюшеците в хижата. Аурура се приближи до татко си и долепи ухо до устните му, като внимаваше да не го стресне. Сърцето ѝ подскочи радостно, когато усети топлия му дъх върху кожата си.

Върна се в леглото си. Имаше чувството, че всичко това изобщо не се е случвало. Приличаше ѝ на кошмар. Заспи ли, ще го забрави.

Ракел отвори очи.

Беше сънувала кошмар. Но не това я събуди. Някой отключи входната врата и влезе на първия етаж. Ракел се обърна към другата половина на леглото. Хари го нямаше. Сигурно той се беше прибрал. Тя долови стъпки по стълбите и инстинктивно затърси познат ритъм в тях. Странно. Звучаха различно. Да не е Олег, запита се Ракел. Може да му е хрумнало да се отбие у дома. Не, тези стъпки не бяха и негови.

Ракел прикова поглед в затворената врата на спалнята.

Стъпките приближаваха.

Вратата се открехна.

Едър тъмен силует изпълни отвора.

И в този миг Ракел си спомни какво ѝ се бе присънило. Грее пълна луна, той е прикован към леглото, чаршафът е раздран на парчета. Гърчи се от болка, ожесточено дърпа веригите, вие към нощното небе като ранен и накрая разкъсва собствената си кожа. Изпод нея лъсва другото му аз. Върколак с хищни нокти и зъби и с леденосин налудничав поглед, освирепял за плячка и кръв.

— Хари? — прошепна тя.

— Събудих ли те? — гласът му си беше обичайният: плътен, спокоен.

— Сънувах те.

Той пристъпи плавно в стаята, без да включва осветлението. Разкопча си колана и си изхлузи тениската през главата.

— Мен ли? Не си губи времето да ме сънуваш. Твой съм си.

— Къде беше?

— На бар.

Необичайният ритъм на стъпките.

— Пи ли нещо?

Той се вмъкна под завивката до нея.

— Да, пих. А ти си си легнала рано.

Тя затаи дъх.

— Какво си пил? И колко?

— Две чаши. Турско кафе.

— Хари! — тя го цапна с възглавницата.

— Извинявай — разсмя се той. — Известно ли ти е, че турското кафе не бива да кипва? А в Истанбул има три футболни гранда, от цял век се ненавиждат, но са забравили защо. Помнят само, че е човешко да изпитваш омраза към някой, който те мрази.

Ракел се сгуши в него и обгърна гърдите му с ръка.

— Всичко това е ново за мен.

— Знам колко обичаш да обогатяваш общата си култура.

— Какво ли щях да правя без теб.

— Не ми каза защо си си легнала толкова рано.

— Ти не ме попита, само го констатира.

— Сега те питам.

— Бях страшно скапана. Утре сутринта преди работа имам час в Юлеволската болница.

— Защо не си ми споменала, че пак ще ходиш на преглед?

— Днес лично доктор Стефенс се обади да ме извика.

— Сигурна ли си, че е медицински преглед, а не само претекст?

Ракел се засмя тихо, обърна му гръб и се намести в прегръдката му.

— А ти сигурен ли си, че не се преструваш на ревнив само за да ми доставиш удоволствие?

Той я гризна леко по тила. Ракел затвори очи с надеждата страстта да надвие главоболието, онази сладостна, обезболяваща сласт. Но тя не се появи. Хари навярно го усети, защото продължи да лежи неподвижно и просто да я държи в обятията си. Дишаше равномерно и дълбоко, ала Ракел знаеше, че той не спи. Че духом е другаде. При любовницата си.