Ю Несбё - Жажда

— Е? — обади се въпросително Исабеле от леглото зад гърба му.

— Водещата разследването пита дали да приеме поканата да участва в тазвечерното издание на „Неделен магазин“. Ще говорят, разбира се, за убийствата на Вампириста. Установихме самоличността на извършителя, но не и местонахождението му.

— Елементарно е. Ако го бяхте пипнали, по телевизията трябваше да се появиш ти, но щом успехът е частичен, по-правилно е да изпратиш твой представител. Предупреди я да говори в множествено число — ние , а не аз . Няма да е зле и да намекне, че извършителят се е прехвърлил през границата.

— И защо?

Исабеле Скойен въздъхна.

— Скъпи, не се прави на по-глупав, отколкото си. Така ми лазиш по нервите.

Белман стана и отиде до вратата към верандата. Постоя там, загледан в туристите, прииждащи към остров Тювхолмен в неделния ден. Някои — за да посетят частния музей за съвременно изкуство „Астрюп Фернли“, други — за да разгледат хипермодерната архитектура и да изпият чаша капучино на баснословна цена. А трети — за да оплакнат око във все още непродадените скъпарски апартаменти. Някъде чу, че в музея изложили мерцедес, върху чиято предна решетка, вместо емблематичната за марката трилъчна звезда, се мъдрело солидно кафяво човешко изпражнение. Намираха се хора да възприемат твърдите изпражнения като маркер на висок социален статус. Други пък изпитваха потребност от тузарски апартамент, последен модел кола и огромна яхта, за да се чувстват добре. А такива като Микаел и Исабеле искаха да имат абсолютно всичко: власт, ала без задушаващи задължения; обществен престиж и уважение, но и достатъчно анонимност, за да си живеят живота; семейство, което да им вдъхва усещане за приютеност и да обезпечава наследяването на гените им, но и свободен достъп до секс извън четирите стени на дома. Апартамент и кола. И твърди изпражнения.

— Значи според теб, ако Валентин Йертсен се поизгуби за известно време, хората автоматично ще помислят, че е офейкал в чужбина, а няма да го отдадат на неспособността на полицията в Осло да го залови. Пипнем ли го обаче, значи сме реагирали светкавично. Но извърши ли междувременно ново убийство, ще ни обърка сметките.

Микаел се обърна към любовницата си. Недоумяваше защо беше решила да разположи голямото двойно легло в дневната вместо в по-подходящата спалня. Още повече че съседите можеха да надничат безпрепятствено в това помещение. Май го беше направила съвсем преднамерено. Исабеле Скойен беше едра жена. Дългите ѝ набити крака стърчаха изпод тежкия златист копринен чаршаф, който се диплеше върху пищните ѝ форми. Само гледката му стигаше да я пожелае пак.

— Подхвърляш една-единствена дума и вече си посял мисълта за чужбина в главите на журналистите. На политически език това се нарича пропаганда. Постига се лесно и действа безотказно. Защото хората са елементарно устроени — тя плъзна поглед надолу по тялото му и се усмихна широко. — Особено мъжете.

С отривист замах тя хвърли чаршафа върху паркета.

Понякога на Микаел му се струваше, че видът на тялото ѝ му допада повече от ласките ѝ. Със съпругата му беше точно обратното, макар обективно погледнато Ула да имаше по-хубава фигура. Просто необузданата, дива страст на Исабеле го възпламеняваше повече, отколкото нежността и тихите, сподавени, плачливи оргазми на Ула.

— Чекия — нареди властно тя, разкрачи се — коленете ѝ заприличаха на наполовина разперени криле на граблива птица — и започна да се задоволява с два едри пръста.

Микаел се подчини. Затвори очи. Неочаквано нещо започна да дрънчи върху стъклената масичка. По дяволите, съвсем забрави за Брат. Напипа вибриращия телефон и натисна зелената слушалка.

— Ало?

Женският глас отсреща каза нещо, но Микаел не го чу заради пронизителната свирка на хидробус.

— Приемай — извика нетърпеливо той. — Ще гостуваш в „Неделен магазин“. В момента съм зает, по-късно ще ти звънна с повече инструкции, става ли?

— Аз съм.

Микаел Белман се вцепени.

— Скъпа, ти ли си? Взех те за Катрине Брат.

— Къде си?

— В службата, къде да съм.

В последвалата твърде продължителна пауза той съобрази, че съпругата му, разбира се, е чула сигнала на корабчето и се е усъмнила. Пое си тежко дъх през устата, докато гледаше как ерекцията му спада.

— Яденето ще е готово чак в пет и половина — съобщи Ула.

— Добре, добре. Какво…

— Телешки стек — отвърна тя и затвори.

Хари и Андерш Вюлер слязоха от колата пред номер 33 на улица „Йосинг“. Хари запали цигара и огледа червената тухлена сграда, оградена с висок дувар. Когато потеглиха от Главното управление, грееше слънце и всичко преливаше в есенни багри, а докато пътуваха, облаците се скупчиха. Сега пъплеха над хребетите като покрив с цвят на цимент и изсмукваха яркостта на цветовете.