Ю Несбё - Жажда

— Семейство нямам, но имам колеги със семейства, които не ги искат вкъщи.

— Хе-хе. Виждам, че носиш халка.

— А аз — че имаш кръв по ръкава, Хансен. Кървящ пациент ли си докарал?

— Да. Разведен ли си?

— Вдовец — Стефенс пак отпи от кафето. — Жена или мъж? На каква възраст?

— Жена на трийсет-трийсет и няколко. Защо питаш?

— Просто така. Къде я настанихте?

— Ало? — прошепна Бьорн Холм.

— Хари съм. Да не си си легнал?

— Два през нощта е. Ти как мислиш?

— Върху пода в кабинета имаше около литър и половина кръв от Валентин.

— И?

— Елементарна аритметика. Тежал е твърде много.

Хари чу скърцане на легло и дращене на чаршафи по телефона. После пак шепнещия глас на Бьорн:

— За какво говориш?

— Вижда се на записа от охранителните камери. Когато Валентин излиза, везната отчита само килограм и половина по-малко от теглото му на влизане.

— Литър и половина кръв тежи килограм и половина, Хари.

— Знам. Липсват ни доказателства. Като ги осигуря, ще ти обясня. Никому нито дума, ясно? Нито дори на жената в леглото ти.

— Тя спи.

— Чувам.

— Нали? — засмя се глухо Бьорн. — Хърка за двама.

— Утре в осем в котелното? Става ли?

— Става. Смит и Вюлер ще дойдат ли?

— Смит ще го видим на защитата в петък.

— А Вюлер?

— Само ти и аз, Бьорн. Донеси компютъра на Хел и револвера на Валентин.

— Много си ранобуден, Бьорн — отбеляза възрастният домакин зад гишето на хранилището за доказателства.

— Добро утро, Йенс, дойдох да поискам някои неща от случая с Вампириста.

— Възобновили са разследването, чувам. Вчера от Отдела за борба с насилието също идваха да вземат разни работи. Май помня на кой рафт беше кашонът. Но да видим какво ще каже тая пущина… — той затрака по клавишите на компютъра. Натискаше ги и мигом си дърпаше пръста, все едно парят. Плъзна поглед надолу по екрана. — … мда… пущината пак заби… — погледна Бьорн примиренчески и с малко безпомощно изражение. — Кажи, Бьорн, не беше ли по-лесно, когато просто отваряхме папката и откривахме точно…

— Кой дойде от Отдела? — попита Бьорн Холм, опитвайки се да прикрие нетърпението си.

— Как му беше името? Онзи със зъбите.

— Трюлс Бернтсен?

— Не, не, мъжът с хубавите зъби. Новобранецът.

— Андерш Вюлер — каза Бьорн.

— Мхм — Хари се облегна на стола в котелното. — Взел е револвера на Валентин?

— Плюс железните зъби и белезниците.

— Йенс не го ли е питал за какво са му?

— Не. Звъннах на служебния на Вюлер, но казаха, че днес бил в почивка. Пробвах на мобилния му.

— И?

— Не ми вдигна. Сигурно спи. Ще опитам пак.

— Недей.

— Да не му ли звъня?

Хари затвори очи.

— Накрая и нас ни прецакват — прошепна той.

— Какво?

— Нищо. Да отидем лично да събудим Вюлер. Ще се обадиш ли на колегите да попиташ къде живее?

Половин минута по-късно Бьорн затвори слушалката на стационарния телефон и назова адреса с ясна дикция.

— Шегуваш се — смая се Хари.

Бьорн Холм зави по тихата улица и подкара предпазливо волвото „Амазон“ между грамадите сняг, натрупан от двете страни, където засипани автомобили сякаш се бяха пъхнали в бърлогите си за зимен сън.

— Пристигнахме — Хари се наведе напред и погледна към четириетажната фасада. Между втория и третия етаж светлосинята стена беше нашарена с графити.

— Улица „Софие“ номер 5 — обяви Бьорн. — Едно време ти живееше тук!

— Сякаш е било в друг живот. Изчакай ме в колата.

Хари слезе, изкачи двете стъпала и огледа звънците. Част от някогашните имена бяха сменени. Името на Вюлер стоеше под мястото, където някога се намираше неговото. Хари натисна звънеца на Вюлер. Изчака. После пак. Нищо. Посегна да позвъни за трети път, но вратата се отвори и навън изскочи забързана жена. Хари улови вратата, преди да се е затворила автоматично. Влезе в сградата.

Миризмата на стълбището си беше същата като едно време. Носеха се аромати на норвежка и пакистанска кухня, примесени със сладникавата смрад, идваща от апартамента на госпожа Сенхайм на първия етаж. Хари се ослуша. Тишина. Тръгна по стълбите, като се стараеше да не вдига шум. По навик прескочи шестото стъпало, което проскърцваше.

На първата площадка застана пред вратата.

Зад матираното стъкло не светеше.

Хари почука и зачака. Огледа бравата. Прецени, че много лесно би могъл да я разбие. Твърда пластмасова карта и еднократен, силен натиск. Представи си какво би било да мине от другата страна на барикадата. Да влезе в ролята на човека, който прониква неканен в чужди домове. Пулсът му се ускори, дишането запоти стъклото отпред. Тази възбуждаща тръпка, дали и Валентин я бе изпитвал, когато бе нахълтвал в домовете на жертвите си?