Ю Несбё - Жажда

— Не съм ги обработвала аз, но чакай да видя. Само да те предупредя, че освен Валентин Йертсен, другите ДНК профили, изготвени по този случай, ги имам само като номера.

— Няма проблем. Пред мен е списък с имената и съответстващите им номера. Давай.

Хари отмяташе с чавка, докато Паула четеше на глас идентифицираните ДНК профили: на ленсмана, на неговия помощник, на Хуле, на Смит, на Холм и на другия криминален експерт.

— За седмия човек още ли няма попадение в базата данни?

— Няма.

— А в останалата част от къщата на Хел открили ли са биологични следи, които да отговарят на профила на Валентин?

— Секунда… Не, няма.

— Нито по дюшека, нито по трупа, нищо, което да го свързва с…

— Абсолютно нищо.

— Добре, Паула. Благодаря ти.

— Така и така си се обадил, какво стана с онзи косъм?

— Кой косъм?

— Нали през есента Вюлер ми донесе косъм и помоли от твое име да го подложим на анализ. Явно си е мислел, че името ти ще подейства като магическа парола и неговата заявка ще пререди другите.

— Така ли стана?

— Естествено. Наясно си, че всички момичета в лабораторията имат слабост към теб, Хари.

— Такива работи не се ли казват на одъртели мъже?

— Така става, като се ожениш — засмя се Паула. — Подлагаш се на доброволна кастрация.

— Мхм. Намерих въпросния косъм на пода до болничното легло на жена ми и ме беше разтресла някаква параноя.

— Ясно. Предположих, че не е важно, понеже Вюлер каза да не се занимавам повече. Да не се беше уплашил, че жена ти си е хванала любовник?

— Не ми беше хрумвало, но сега, след като ми вкара тази муха в главата…

— Вие, мъжете, сте големи наивници.

— Така оцеляваме.

— Ти на това оцеляване ли му казваш? Нежният пол е на път да превземе планетата, не си ли забелязал?

— Забелязал съм, и още как. Работите посред нощ. Направо да те хване страх. Лека нощ, Паула.

— Лека.

— Я чакай малко. С какво да не се занимаваш?

— Моля?

— С какво ти е казал да не се занимаваш Вюлер?

— Със сходството.

— Кое сходство?

— Между косъма и един от ДНК профилите, регистрирани във връзка с Вампириста.

— Чий профил?

— Откъде да знам. Нали ти казах, боравим с номера. Дори нямам представа кои са на заподозрени и кои — на полицаи.

Хари помълча няколко секунди.

— Ще ми продиктуваш ли въпросния номер? — попита после.

— Добър вечер — поздрави възрастният шофьор на линейка, влизайки в стаята за отдих в спешното.

— Добра да е, Хансен — отвърна единственият мъж в помещението, докато си наливаше шварц кафе.

— Току-що звънна твоят приятел от полицията.

Мъжът, главен лекар Джон Дойл Стефенс, се обърна с вдигната вежда.

— Нима имам приятели в полицията?

— Представи се за твой познат. Някой си Хари Хуле.

— Какво искаше?

— Изпрати ни снимка на локва кръв и помоли да определим количеството на око. Веднъж се бил възползвал от окомера ти. Очакваше като хора, които непрекъснато оказват помощ на тежко ранени, да имаме твоята точна преценка. Наложи се да го разочаровам.

— Интересно — Стефенс махна косъм от рамото си. Възприемаше засилващия се косопад като признак не на повяхване, а, обратното, на разцъфване. Мобилизираше силите си, освобождаваше се от всичко ненужно. — Защо не се е обадил да ме попита лично?

— Сигурно не е очаквал главен лекар да работи посред нощ, а явно отговорът му трябва спешно.

— За какво му е тази информация?

— За някакъв случай, по който работел.

— На лесно ли ти е снимката?

— Да — шофьорът извади мобилния си телефон и показа на главния лекар изображението.

Стефенс хвърли един поглед към заснетата кървава локва върху дървен под. До локвата, за ориентир, бе поставен линеал.

— Литър и половина — отсече лекарят. — Плюс-минус сто-двеста милилитра. Обади се и му отговори. — Стефенс отпи малко от кафето. — Преподавател, който работи посред нощ… Накъде отива този свят?

— Ти не си много по-различно — засмя се шофьорът.

— Моля? — лекарят преотстъпи мястото до каната на събеседника си.

— Нонстоп си дежурен, Стефенс. Какво всъщност правиш тук?

— Приемам пациенти с тежки травми.

— Това ми е ясно, въпросът е защо. Назначен си на пълен щат в хематологията и въпреки това даваш допълнителни дежурства в спешното. Това не е стандартна практика.

— Че кой се задоволява да живее стандартно? Пък и на човека е присъщо да иска да бъде там, където е полезен, нали?

— Значи, нямаш семейство, което да държи поне от време на време да се вясваш вкъщи?