Линкольн Чайлд - Третата порта

Стоун вторачи в него пронизващ поглед.

— Забравяш, че и аз не съм съвсем новак в подобни неща. Строшил съм достатъчно печати на гробници.

— Не и на гробница с проклятие като това. — Лоугън си пое дълбоко дъх. — Доктор Стоун, позволете ми да си върша работата.

Археологът продължи да го гледа изучаващо. След малко хитрата усмивка отново грейна на лицето му.

— Точно в осем сутринта — нареди той. — И не закъснявай!

Лоугън беше видял района на Търбуха за последен път в деня на произшествието с водолаза. Тогава голямото кънтящо помещение беше претъпкано. Днес имаше още повече хора. Поне десетина души наблюдаваха цяла стена с апаратура, а малка армия от техници и помощници се бяха струпали в центъра около ямата. Всички приказваха възбудено.

Лоугън бавно се приближи до тях. Големият плосък екран, на който преди се виждаше координатната мрежа от квадратчета по тресавищното дъно, сега беше тъмен, защото беше изпълнил задачата си. Високи стативи с натриеви прожектори бяха насочени към отвора. Когато се приближи, различи Тина Ромеро сред тълпата. Тя също го забеляза, измъкна се от групата и се приближи.

— Чух, че си се самопоканил — подхвърли тя. — Стоун май наистина си пада по теб.

Лоугън вдигна рамене.

— А по какво не си пада?

— Списък ли искаш?

Разговорът беше шеговит, но Лоугън долови известна острота в тона ѝ. Знаеше как се чувства, защото изпитваше същото. Огромно вълнение, че е тук за може би най-голямото археологическо откритие, откакто Шлиман беше намерил Троя. Ала същевременно дълбоко и пронизващо безпокойство какво може да им е приготвил фараон Нармер.

Портър Стоун стоеше встрани с Франк Валентино. Погледна часовника си и каза нещо на италианеца, който веднага вдигна мегафона.

— Внимание! — излая началникът на разкопките. — Моля, прекратете разговорите. Всички по местата си.

Бавно, на групи от по двама-трима, хората започнаха да се отдалечават от отвора на Търбуха. Стоун и Валентино се доближиха до тях в компанията на двама плещести общи работници. Стоун кимна на Тина и Лоугън.

— Готови ли сте?

— Да — отговориха двамата едновременно.

— Ето как ще подходим. Хората на Валентино ще тръгнат първи, след тях аз, Тина, доктор Марч, доктор Ръш и Джереми. Вече свалихме по-голямата част от оборудването, което ще ни е необходимо, на платформата на въздушния шлюз. Щом установим, че мястото е безопасно, ще проведем внимателен оглед на самата порта, после тестване на сърцевината. Едва след това ще строшим печата и ще влезем. Това първо проникване в гробницата ще се ограничи само с оглед — всичко ще бъде снето с видеокамери, но нищо няма да се пипа. Тина и Итън Ръш ще вземат безопасни проби за изследване. Разбрахте ли?

Докато говореше, към групата се присъединиха Итън Ръш и Фенуик Марч. Всички кимнаха, че са разбрали.

— Добре. Тогава си сложете респираторите. Ще поддържаме връзка по радиостанциите.

Лоугън последва примера на Тина и се доближи до лабораторна количка, взе чифт латексови ръкавици и си ги сложи. След това нагласи респиратора на носа и устата. Закачи преносимата радиостанция на колана си и я включи.

Всички останали направиха същото. Хората на Валентино бяха с малки раници. Итън Ръш също. Тина държеше в ръце малка видеокамера.

Вече бяха готови. Стоун огледа всеки от тях поотделно, после се обърна към хората на Валентино и даде знак с вдигнат палец. Когато мъжете пристъпиха към Търбуха, Лоугън се изненада от спонтанните аплодисменти на техниците и помощниците наоколо; вместо да се върнат по местата си, както им беше наредил Валентино, те се бяха събрали около стълбата на колелца и гледаха как седмината ще се спуснат до гробницата.

Лоугън остана назад, проследи как двамата общи работници на Валентино стигнаха до релинга на Търбуха, прекрачиха го и един по един изчезнаха от погледа. Следващият беше Стоун, после Ромеро, Марч и Ръш.

Сега дойде неговият ред. Пое си дълбоко дъх, пристъпи към края на Търбуха и надникна надолу.

Последния път, когато беше направил това, Търбухът беше просто вход към Ал Суд. Черна, воняща тиня го изпълваше до ръба. Сега обаче гледаше в жълт тунел, направен от тежък и гъвкав материал, който се спускаше с лек наклон. По страните му се виждаха най-различни на цвят и дебелина кабели, които приличаха на вени. Тунелът, или Пъпната връв, както го наричаха, беше малко по тесен от отвора на Търбуха. Беше укрепен срещу външния натиск на тресавището с шестоъгълни дървени опори, разположени на шейсет сантиметра една от друга. От лявата страна минаваха въжетата на скрипец, очевидно предназначен за спускане на тежки предмети или качване на находки от гробницата. Ромбовидни диодни крушки бяха закрепени по тавана на тръбата и слизаха в непрекъсната редица надолу, заливайки Пъпната връв със студена светлина. Дебели стъпенки и ръкохватки бяха монтирани по цялата дължина. Видя останалите, които се спускаха крачка по крачка надолу към шлюза. Пое си дълбоко дъх, прехвърли крака през релинга, увери се, че е стъпил сигурно, и започна да се спуска стъпенка по стъпенка.