Том Фокс - Dominus

Репортерът включи изненадващо новия си компютър, който се намираше на изключително старомодното му бюро. Старият кафяв телефон в ъгъла му едва беше напуснал ерата на апаратите с шайба, на пепелника имаше избеляло изображение, което отразяваше възкачването на Джулио Андреоти за министър-председател през 1989-а, а най-новата книга в купчината, натрупана на ръба на цялата бъркотия от книжа, беше публикувана десетилетия преди електронните книги въобще да си проправят път в света. За разлика от всичко останало, Аcer Aspire S7 беше лъскав и новичък. Александър предпочиташе неговия голям предшественик със зелен екран и две опции: „текстообработка“ и „изключване“. На това му се викаше стабилна машина. За съжаление, беше принуден да навлезе в ерата на интернет и да си купи лаптоп, когато миникамерите и видеотелефоните започнаха да играят важна роля в създаването на новини. Той, както всеки друг репортер в света, се нуждаеше от компютър, с който да може да бъде в течение на нещата. Даже си взе и „смартфон“ - думата беше толкова нелепа, че не си позволяваше да я споменава в сериозни компании.

Колкото и да не му се нравеше, тези нови изобретения му позволяваха да следи събитията в интернет, а Трекио се нуждаеше точно от подобно нещо. Случилото се в „Сан Пиетро“ беше стигнало до мрежата чрез няколко любителски видеоклипа, които веднага бяха качени в YouTube и Vimeo. Най-малкото, което можеше да стори, беше да отдели време, за да изгледа материалите за инцидента.

Александър кликна върху един от линковете на екрана. Имаше поне двайсет на върха на резултатите и този факт за пръв път накара репортера да се замисли. Каквото и да си мислеше за случая, който разследваше, той определено беше привлякъл публичното внимание, и то доста повече, отколкото мъжът очакваше. Което означаваше, че редакторът му е бил поне час- тично прав.

Мамка му.

Видеото започна, Трекио се опита да преглътне раздразнението си и да гледа внимателно. Клипът беше с ниско качество, направен с телефон. От високоговорителите се разнесе някаква шумотевица - забеляза хор, явно литургията все още не беше прекъсната.

За един кратък миг той се озова там. На онова място: напълно пречистен, носеше одеждите, стоеше пред олтара, отново беше млад свещеник. Можеше да помирише тамяна, да види добре познатите атрибути на службата пред себе си. Вуйчо му, обичният кардинал Риналдо Трекио, който му беше помогнал да влезе в живота на Църквата, стоеше до него и искреше от гордост. Всичко беше добре познато. До болка . В този момент вярата му отново беше непоклатима.

Споменът го разтърси. Всичко в живота на Александър някога беше солидно и стабилно. Дори назад в миналото, когато още беше в гимназията, вярата му като че ли нарастваше с всяка изминала година и с помощта на вуйчо си успя да влезе в Семинарията още лятото след завършването си. Осланяше се на тази семейна подкрепа на всяка крачка по пътя си, първо, когато беше назначен за дякон, а след това и за свещеник, пътува с вуйчо си до Рим за събитието, а след това отново се върна в Ню Йорк, за да поеме първата си енория. Започна живот в полза на Бога. Живот, който смяташе да води до смъртта си.

Но вярата му не беше толкова непоклатима, колкото си мислеше. След няколко години започна да го предава. Службата му на свещеник го сблъска с грозните факти и делата на свещенослужителите около него. Винаги беше смятал, че онези, които бяха призвани да служат на Църквата, трябваше да са бастиони на силата, пример за благочестие и морал. Когато осъзна, че много често те таяха в душите си мрачни тайни, понякога много по-тежки от тези на обикновените хора, вярата му започна да се разклаща.

Когато музиката от базиликата „Сан Пиетро“ се понесе от миниатюрните високоговорители на компютъра, всичко се завърна. Александър отново се озова там. Вярата му още беше непокътната, съвестта му не беше обременена. Остави се красотата да го обгърне, да го вдъхнови, да го изпълни...

Моментът премина, както винаги се случваше, и Трекио се върна към реалността. Той дръпна жадно от цигарата си и прогони нежеланото чувство. Говореше се, че спомените губят силата си, че времето лекува раните, но според репортера тези приказки бяха банални лъжи. Старите спомени бяха запазили своята травматизираща сила.

Александър върна цялото си внимание върху видеоклипа. Ъгълът на снимане беше наклонен наляво, над главите на посетителите към главния кораб на катедралата. Там, макар гледката да беше закрита от безброй тела, погледите на тълпата бяха вторачени в един мъж, който бавно вървеше към предната част на църквата.