Стив Берри - Загадката Колумб

— Днес е добър ден, приятели — доволно се засмя той. — Много добър ден. Натъкнахме се на истинско съкровище!

Помисли си за Закария Саймън и усмивката му се разшири. Със сигурност щеше да бъде доволен.

Закария Саймън влезе в къщата. Том Сейган чакаше с пистолет в ръка. В лявата, разбира се. В доклада беше отбелязано, че е левичар.

— Кой сте вие? — попита Сейган.

Закария се представи и протегна ръка. Но вместо ръкостискане получи нов въпрос:

— Какво търсите тук?

— От няколко дни ви наблюдавам — отвърна новодошлият и махна към пистолета. — Може би е добре, че се появих навреме.

— На тази снимка е дъщеря ми.

Закария я вдигна пред лицето му, за да я вижда по-добре.

— Тя е моя пленница — обяви той, изчака някаква реакция, а след като не я получи, добави: — Не ви ли интересува?

— Разбира се, че ме интересува. Освен това имам пистолет.

Сейган размаха оръжието, а Закария го огледа с преценяващ поглед.

Висок, с небръснато хлапашко лице и студени тъмни очи, които не пропускаха нищо. Плюс късо подстригана черна коса, за която му завидя, тъй като неговата отдавна си беше отишла. Ръцете и гръдният кош бяха слабо развити от липсата на физически упражнения — нещо, което в доклада беше отбелязано съвсем лаконично: „Не плува, не прави лицеви опори.“ Но въпреки това Том Сейган изглеждаше забележително строен за човек, който води застоял живот и наближава петдесет.

— Искам да ви обясня нещо важно, господин Сейган. И много държа да ми повярвате. — Закария направи малка пауза. — Не ме интересува дали ще се самоубиете или не. Животът си е ваш и можете да правите с него каквото пожелаете. Но преди това искам нещо от вас.

Сейган насочи пистолета в гърдите му.

— Отиваме в полицията! — изръмжа той.

— Ваша воля — сви рамене Закария и отново посочи снимката на Але Бекет. — Но трябва да ви кажа, че с това ще причините невъобразими страдания на дъщеря си.

Сейган не отговори.

— Не ми вярвате, нали? Личи ви по очите. Преди време не повярвахте и на един от своите информатори, който ви предложи история, от която щеше да стане сензационен материал. Винаги се съмнявате, нали? „Не, това не може да е вярно, сигурно е преувеличено, а най-вероятно пълна измислица.“ Разбираемо е да не ми вярвате, особено след всичко, което ви се струпа на главата. В най-неподходящия момент се появява някакъв непознат, който ви занимава с абсурдни неща.

Закария свали от рамото си черната туристическа раница, дръпна ципа и измъкна един айпад. Сейган продължаваше да го държи на мушка.

— Искам да видите нещо. Ако и след това настоявате да отидем в полицията, няма да възразя.

Той пусна сака на пода и активира екрана.

Але присви очи, за да се адаптира към ярката светлина, която внезапно обля леглото. Видя камерата вдясно от прожектора, насочена право в лицето й. Видя и мигащата червена лампичка. Камерата работеше. Раздвижи китките и глезените си в напразен опит да се освободи и извърна глава.

Мразеше усещането за ограничение. Липсата на свобода. Пълната зависимост от чужда воля. Дори не можеше да се почеше, ако носът започне да я сърби. Не можеше да оправи блузата си. Нямаше начин да се защити, в случай че лоши хора решат да й причинят лоши неща.

Зад прожектора се изправиха двама мъже. Единият беше висок, с тънки устни и издължен нос. Приличаше на италианец или испанец, с тъмна и къдрава мазна коса. Вече знаеше, че се казва Роча. Другият беше най-черният тип, когото беше срещала в живота си. Сплескан нос, пожълтели зъби и очи като две капки суров нефт. Той не беше произнесъл нито дума. Всичко, което знаеше за него, беше прякорът, с който го наричаше Роча. Миднайт. Полунощ.

Застанаха от двете страни на леглото, за да не пречат на камерата. Роча се наведе и я погали по бузата. Пръстите му миришеха на лимон. Тя разтърси глава в знак на протест, но той само се усмихна и продължи да я гали. Миднайт се отпусна на леглото и дясната му ръка обхвана гърдата й през блузата. Тя рязко се дръпна. В очите й проблесна гняв, примесен със страх. Роча бутна главата й обратно. В ръката му се появи нож, който проблесна на светлината на прожектора.

Камерата работеше. Червената лампичка продължаваше да мига. За да я вижда баща й. Вече две години не си говореха. За нея той не съществуваше. Имаше си друг баща, който винаги се беше грижил за нея. Наричаше го татко. Нима това беше илюзия?

Сигурно. Но илюзия, в която вярваше.

Роча се премести към долния край на леглото и сграбчи лявата й обувка. Острието на ножа се плъзна под крачола на панталона и го разцепи нагоре, чак до бедрото. Миднайт се изкиска. Тя се надигна и погледна надолу. Цепката стигна чак до талията й. Под нея белееше гола кожа.