Артър Хейли - Летище

Десетте процента бяха вписани за всеки случай, тъй като бе повече от невероятно да се стигне до изплащане на някакво обезщетение. От друга страна, странни неща се случваха понякога със закона, а Елиът Фриймантъл обичаше навсякъде да заложи предварително.

— Осведомих ви за законната страна на въпроса — обясни той. — Сега бих искал да ви дам един съвет. — По устните му се стрелна мигновено усмивка. — Този съвет, разбира се, ще бъде безплатен като рекламна туба паста за зъби, но всяка следваща туба ще се заплаща.

Думите се посрещнаха със смях, който той рязко прекъсна с отривист жест:

— Съветът ми е, че време за губене няма. Трябва да се действува. Незабавно.

Последваха ръкопляскания и одобрителни възгласи.

— Съществува тенденцията — продължи той — да се гледа на съдопроизводството като на бавен и отегчителен процес. Обикновено е така, но с решителност и юридическа вещина законът може и да се поразмърда. Във вашия случай веднага трябва да се започне дело, защото, ако шумът продължи години, летището и авиокомпаниите ще се оправдаят със заварено положение. — И сякаш за да подчертае думите му, един самолет избоботи над главите им. Още преди тътенът му да заглъхне, Елиът Фриймантъл извика:

— Ето, още веднъж ще повторя съвета си. Няма какво повече да чакате. Действувайте още сега. Тази вечер!

Някъде от първите редове млад мъж с жилетка от лама и спортни панталони скокна на крака:

— Добре де, ще действуваме, но кажете ни как!

— Като начало нека решим дали аз ще поема законната защита на вашите права.

Изведнъж неколкостотин души ревнаха в глас:

— Да, вие, вие!

Председателствуващият Флойд Занета се изправи и зачака виковете да утихнат. Той видимо изглеждаше доволен. Двама от журналистите бяха извили вратове и с интерес наблюдаваха нескривания ентусиазъм в залата. А възрастната репортерка от местния седмичник гледаше към трибуната с приятелска усмивка.

Всичко се нареждаше така, както Елиът Фриймантъл беше предвидил. Оттук нататък работата ставаше проста. Само след тридесет минути голяма част от адвокатските договори щяха да бъдат подписани на място; някои щяха да отнесат договорите в къщи, вероятно малко ще се поразмислят, но утре ще ги изпратят по пощата. Тези хора не се бояха от договори или от съдебни процеси. Още повече че сто долара не изглеждаха огромна сума; дори за някои би се сторила нищожна.

На малцина можеше да им дойде наум да си направят същите сметки, като тези на Елиът Фриймантъл. Но дори и да възразят срещу общия хонорар, той бе готов да поспори, че сумата е напълно оправдана от гледна точка на големия брой тъжители, които трябва да защищава.

Още повече че парите им нямаше да отидат на вятъра — щеше да им предложи истински спектакъл с фойерверки и в съда, и навсякъде. Той хвърли поглед към часовника си: време да започне. Сега, след като вече със сигурност се беше забъркал в играта, искаше му се да заякчи връзката си с тези хора, като разиграе с тях първото действие от своята драма. Тази драма беше предварително добре обмислена и щеше да привлече вниманието на утрешните вестници много повече от сегашното събрание. Тя целеше да убеди присъствуващите, че време за губене няма.

Актьорите в драмата щяха да бъдат жителите на Медоууд, събрани тук, и той бе убеден, че всички присъствуващи са готови да напуснат залата и до късно да не се приберат.

Мястото на действието щеше да бъде летището.

Време на действието: още тази вечер.

Приблизително по същото време, когато Елиът Фриймантъл се радваше на своя успех, един озлобен и разстроен човек, бивш строителен предприемач на име Д. О. Гереро, отчаян от своите неудачи, реши да сложи край на своя жизнен път.

Гереро се намираше на около петнайсет мили от летището, в заключената стая на един жалък апартамент в южните покрайнини на града. Апартаментът бе разположен над шумна, мръсна и мазна закусвалня на 51-ва улица, недалече от складовете.

Д. О. Гереро беше кльощав, източен като вретено, с леко увиснали рамене. По изпитото бледо лице с тясна издадена челюст трескаво блестяха хлътнали, раздалечени очи; устните му бяха тънки и безкръвни, отгоре с редки русоляви мустачки. Вратът му беше мършав със силно изпъкнала адамова ябълка. Косата по челото му бе почнала да оредява. Ръцете му нервно трепереха, пръстите му не знаеха покой. Пушеше неспирно, цигара от цигара. Беше брадясал с мръсна риза и непрекъснато се потеше, макар че в стаята беше студено. Едва навършил петдесет години, той изглеждаше много по-стар.