Артър Хейли - Летище

— Сега обърнете внимание — изкомандува той, — тъй като ще се спра на особеностите на вашия проблем.

Законът за борба с шума, заяви той, все по-всестранно се изучава от нашите съдилища. Старите концепции се променят. Новите съдебни решения постановяват, че прекомерният шум може да се разглежда като нарушение на човешкия покой и като погазване на правата за собствеността. Освен това съдът е склонен да наложи забрана и глоби, където се установи такова нарушение, включително от прекомерен шум на самолети.

Елиът Фриймантъл изчака да заглъхне грохотът от поредния излитащ самолет, после вдигна ръка и добави:

— Струва ми се, за вас няма да е трудно да го докажете.

И тримата журналисти на масата за пресата си отбелязаха нещо в тефтерите.

— Във Върховния съд на Съединените щати, продължи той, вече съществува прецедент. В делото „Съединени щати срещу Козби“ съдът реши, че един птицефермер от Грийнсбъро, щата Северна Каролина, има правото на компенсации заради „инвазията“ на военни самолети, които летели ниско над къщата му. В друг един случай, разгледан от Върховния съд, „Григз срещу Алигени“ бе застъпен същият принцип. Щатските съдилища в Орегон и Вашингтон съответно в делата „Торнбърг срещу летище «Портланд»“ и „Мартин срещу летище «Сиатъл»“ присъдиха глоби за свръх-шум от самолети, макар и въздушното пространство непосредствено над тъжителите не е било нарушавано. И други селища са започнали подобни съдебни борби, някои дори използуват репортажи и кинокамери в подкрепа на своите доказателства. Радиоколите записват и определят децибелите на шума, а камерите — височината на самолетите. И често пъти шумът се оказваше по-силен, а височините — по-ниски от това, което твърдят летищните власти. В Лос Анжелос един гражданин завел дело срещу международното летище в града, задето летището, разрешавайки кацания на наскоро удължената писта близо до дома му, прави неизползваема една от постройките му без юридическо право. Той изискал обезщетение от десет хиляди долара, равно на снижената себестойност на дома му. Навсякъде се водят все повече и повече подобни дела.

Словото му беше сбито и впечатляващо. Споменаването на определената сума — десет хиляди долара — още повече раздвижи интереса на аудиторията, както Елиът Фриймантъл беше предвидил. Цялата му реч звучеше авторитетно, обосновано, плод на многогодишен опит. Само Фриймантъл знаеше, че неговите „факти“ идеха не от дълго ровене из съдебни дела, а от два часа бегло прелистване на изрезки от вестници в една документация вчера следобед.

Съществуваха обаче факти, които той нарочно премълча. Решението на Върховния съд относно птицефермера датираше отпреди двадесет години, а тоталното обезщетение възлизаше на някакви си нищожни триста седемдесет и пет долара — фактически стойността за измрелите пиленца. Случаят в Лос Анжелос засега бе само тъжба, още не бе стигнал до съдебен процес и може би въобще нямаше да стигне. Съществуваше едно по-значително дело — „Батън срещу Съединените щати“, по което Върховният съд се бе произнесъл сравнително скоро, през 1963 г., но Фриймантъл сметна за по-удобно да го отмине. В това дело формулировката на съда бе, че за пряка „физическа агресия“ може да се присъди обезщетение, но само за шум — не. И тъй като в Медоууд нямаше подобна физическа агресия, ако се възбудеше процес, той бе предварително обречен на загуба въз основа на прецедента, създаден от споменатото дело.

Но адвокатът Фриймантъл нито имаше желание това да се знае от аудиторията, нито пък го интересуваше дали започнатото дело ще бъде спечелено, или не. На него му бе нужно само едно: да привлече медоуудските собственици за свои клиенти, и то срещу неимоверен хонорар.

С мисълта за собствените си облаги той вече бе преброил присъствуващите и си бе направил наум своите сметки. Резултатът го зарадва.

От шестстотинте души в залата, мислеше си той, поне петстотин, а може би и повече са частни собственици. Отчитайки присъствието на мъже заедно със съпругите им, той сметна, че ще набере поне двеста и петдесет сигурни клиенти. И ако съумее да убеди всеки от тези двеста и петдесет души да подпише с него адвокатски договор срещу сто долара — което Фриймантъл се надяваше да постигне преди края на събранието, — то една сумичка от двайсет и пет хиляди долара и отгоре щеше да му падне в джоба.

Неведнъж бе постигал подобни удари. Удивително е наистина колко много неща могат да се издействуват с дързост, особено когато хората горят от желание да задоволят собствените си интереси. Тлъста купчина от адвокатски договори лежеше в куфарчето му. „Настоящето споразумение между… по-надолу именуемите ищец/истци и Фриймантъл и Сие, юристи…, който ще защищава законните интереси на ищеца/ците в търсене на полагаемото му се обезщетение, предизвикано от агресията на самолетите при международното летище «Линкълн»… Ищецът е съгласен да заплати на упоменатите Фриймантъл и Сие сто долара на четири вноски от по двадесет и пет долара всяка, като първата вноска се изплати веднага, а остатъкът при поискване на всяко тримесечие… Ако делото бъде спечелено, то Фриймантъл и Сие ще получат десет процента от общата сума на обезщетението за нанесените щети…“