Артър Хейли: Летище

Някои трудно биха повярвали, че човек го грози смъртна опасност само от това, че се намира под открито небе, и то тук, около летището, в центъра на цивилизацията. Все пак това можеше да се случи. Най-самотните и отдалечени покрайнини на летището съвсем не бяха място за разходки в нощ като тази. И ако шофьорът е спрял и оставил мотора да работи, за да го топли, скоро преспите ще го затрупат и той ще се задуши от отделящия се смъртоносен въглероден окис.

Дани с една ръка държеше червения телефон, а с другата прелистваше разпорежданията за непредвидени и критични обстоятелства, издадени от Мел и грижливо подредени за подобни случаи. По червения телефон говореше с дежурния шеф на пожарната служба към летището. Дани изложи положението с няколко думи:

— Щом като намерим камиона, да пратим една линейка — вероятно ще имате нужда от инхалатор, от грейка или от двете. Но не тръгвайте, преди да се разбере точно мястото. Да не вадим в тоя студ и вашите момчета.

Нови и нови капчици пот блещукаха по плешивото теме на Дани. Мел усети, че работата на командния пулт не му беше по сърце и предпочита своята работа — да планира дейността на летището, да изгражда логически предположения и хипотези за бъдещето на авиацията. Ситуации като днешната можеха спокойно да се обмислят предварително, а не да се решават прибързано на часа. Мел си помисли, че както има хора, които живеят с миналото, така има и хора като Дани Фароу, които търсят убежище в бъдещето. Но по сърце или не Дани се справяше, макар и плувнал в пот.

Като се пресегна през рамото му, Мел взе директния телефон за РВД. Обади се ръководителят на полетите.

— Как вървят нещата с Боинг 707 на „Аерео Мексикан“?

— Все същото, мистър Бейкърсфелд. Два часа вече се мъчим да го отместим, но нищо не излиза.

Произшествието стана, след като се стъмни, когато капитанът на „Аерео Мексикан“, рулирайки за излитане, по погрешка свърна вдясно вместо вляво от сините светлини на пилотката, която следваше. За нещастие теренът вън от настилката, обикновено затревен, точно на това място нямаше дренаж и му предстоеше ремонт, щом зимата свърши. Сега под дебелия сняг се бе образувало кално тресавище. Секунди след погрешния си ход сто и двайсеттонният лайнер затъна дълбоко.

След като се разбра, че самолетът няма да може да се измъкне от тресавището с пълния си товар, свалиха роптаещите пътници и ги отведоха сред кал и сняг към спешно извиканите автобуси. Ето почти два часа след произшествието огромният реактивен самолет все още стоеше неподвижен, блокирайки с корпуса и опашката си писта три-нула.

— Значи пистата и пътеката за рулиране са все още извън строя? — запита Мел.

— Точно така — отвърна ръководителят на полетите. — Задържаме всички излитащи самолети на входните врати и ги насочваме към другите писти.

— Сигурно графикът е сериозно нарушен?

— Петдесет процента закъснение. В момента задържаме десет полета, които чакат разрешение да излязат на пистите за рулиране и още толкова чакат разрешение да запалят двигателите си.

Това нагледно показваше до каква степен летището се нуждае от допълнителни писти за излитане и пътеки за рулиране, мислеше си Мел. От три години той настоятелно изискваше да се построи нова писта, успоредна на три-нула, както и за други оперативни подобрения. Но Съветът на специалните пълномощници под натиска на политическите управници в града неизменно отклоняваше предложенията му, защото градската община по свои съображения избягваше да отпуска заеми, необходими за осъществяването на подобно начинание.

— Бедата е там — продължи ръководителят на полетите, — че като не използуваме писта три-нула, принудени сме да насочваме самолетите над Медоууд. Жалбите вече започнаха да пристигат.

Мел изпъшка. Селището Медоууд, разположено на югозапад от летището, беше вечно трън в мислите му и вечна пречка в летателните операции. Макар че летището съществуваше дълго преди самото селище, жителите на Медоууд се оплакваха злобно и непрекъснато от шума на самолетите над главите им. В тяхната акция се включи пресата, след което заваляха още повече и по-гневни оплаквания и нападки срещу летището и неговото ръководство. Най на края, след дълги преговори, след тенденциозна и извратена — според Мел — кампания в печата, където не малка роля играеше политиката, летището и Федералното управление на авиацията трябваше да отстъпят и да забранят всички полети на реактивни самолети над Медоууд, освен при извънредни обстоятелства. А тъй като летището и без това страдаше от недостиг на писти, това решение още повече затрудни ефективността му.