Артър Хейли: Летище

Високо над покрива на аерогарата нескромният лозунг МЕЖДУНАРОДНОТО ЛЕТИЩЕ „ЛИНКЪЛН“ — КРЪСТОВИЩЕ НА АВИАЦИЯТА ОТ ЦЕЛИЯ СВЯТ бе съвсем замъглен от брулещия сняг.

Истинско чудо е, мислеше си Мел Бейкърсфелд, че летището все още някак си продължава да работи.

Мел, генералният директор на летище „Линкълн“, слаб, строен, делови и енергичен човек, стоеше в щаба по снегопочистването в контролната кула и се взираше навън в тъмнината. При нормални условия от тази остъклена стая се виждаше целият летищен комплекс: пистите за излитане и рулиране, аерогарите, движението по земята и във въздуха, всичко това приличаше на грижливо подредени жилищни блокове и макети и дори в нощта прожекторите ясно очертаваха формите и движенията. По-просторна гледка се разкриваше само от службата за ръководство на въздушното движение, която заемаше двата етажа по-горе.

Но тази вечер се забелязваше само слабото мъждукане на най-близките светлини, които едва пробиваха гъстата снежна завеса. Мел си мислеше, че зима като тая година наред ще бъде обсъждана по конгреси и срещи на метеоролози.

Снежната буря се зароди преди пет дни откъм подветрената страна на Колорадските планини. Възникна като циклонална област с ниско налягане, чието чело не надвишаваше малък хълм и повечето от метеоролозите в своите сводки за въздухоплаването или не я бяха забелязали, или просто я бяха пренебрегнали. Сякаш за да им отмъсти, снежният смерч подобно на гигантски злокачествен тумор започна застрашително да расте и се понесе първо на югоизток, а после на север.

Прекоси щатите Канзас и Оклахома и се задържа в Арканзас, за да набере допълнителна злоба. На следния ден чудовищна и страшна стихия връхлетя по долината на Мисисипи. Най на края с пълна сила ураганът се разрази в Илиноис, като парализира целия щат със снежните си виелици, сковаващите си температури и двадесет и пет сантиметрова снежна покривка, натрупана за едно денонощие.

Отначало заваля слабо, но непрестанно. Сега валеше силно, духаха жестоки ветрове, които натрупваха нови преспи, а снегорините едва смогваха да почистят старите. Службите по снегоразчистването бяха на края на силите си. През последните часове няколко души бяха отпратени по домовете си, изтощени до краен предел, въпреки че използуваха спалните помещения на летището, уредени точно за такъв вид непредвидени критични обстоятелства.

До Мел Дани Фароу — иначе помощник-директор на летището, а сега началник по снегопочистването — търсеше по радиотелефона Центъра на снегопочистването.

— Загубваме паркингите. Трябват ми още шест снегорини и един „банджо“ екип на У-74.

Дани седеше на пулта, който по-скоро представляваше плот върху три конзоли. Срещу Дани и двамата му помощници бе разположена цяла батарея от телефони, телекси и радиостанции. Наоколо им имаше карти, графици и бюлетини, където се отбелязваше състоянието и местонахождението на всяка моторизирана снегопочистваща машина, както и на хората, заети в почистването. Имаше отделно табло за „банджо“ екипите — подвижни команди със специални снегорини. Щабът по снегопочистването действуваше само в такива сезонни обстоятелства. През останалото време на годината тази стая беше празна и тиха.

Дани непрестанно драскаше нещо по едромащабната карта на летището, а по плешивото му теме проблясваха капчици пот. Той повтори съобщението си до Центъра, което прозвуча като отчаяна лична молба. А може би наистина беше такава. Командуващият снегопочистването трябваше да има поглед върху цялото летище, да преценява обстановката и да преразпределя съоръженията там, където има най-голяма нужда. Трудно беше — затова Дани бе плувнал в пот, че онези долу, в усилията си да изпълняват собствените си задачи, не винаги отчитаха, че някои участъци се нуждаят от предимство.

— Ясно, още шест товарача — един раздразнен глас от Центъра, който се намираше на другия край на летището, изпращя в говорителя. — Дядо Мраз ще ни ги прати. Трябва да се навърта наоколо. — Пауза, после още по-агресивно: — Нещо по-тъпо да измислите?

Мел поклати глава и погледна към Дани. Той позна гласа на един старши майстор, който вероятно бе работил без прекъсване от началото на снеговалежа. В такива моменти нервите се изостряха основателно. Обикновено след напрегната и трудна борба със зимата ръководството на летището и екипите по снегопочистването си уреждаха малки тържества по мъжки. Явно и тази година щяха да заслужат такова тържество.