Артър Хейли - Летище

Нееднократно Мел бе говорил пред Съвета на пълномощниците и пред общинските власти, които ръководеха финансирането на летището за опасните ситуации. Мел настояваше за незабавното построяване на нови писти и пътеки за рулиране и ги съветваше да се закупят земи около летището, за да има перспектива за бъдещото му разширение. Думите му обикновено предизвикваха безконечни дискусии и често пъти — гневни спорове. Неколцина от членовете на съвета и от градските управници споделяха възгледите на Мел, останалите категорично се обявяваха против. Трудно беше да убедиш хората в това, че едно модерно летище за реактивни самолети, построено в края на 50-те години, толкова бързо може да остарее и да стане опасно за живота на пътниците. Нямаше никакво значение, че същото бе положението и с летищата в Ню Йорк, Сан Франциско, Чикаго и другаде: просто имаше неща, които политиците не желаеха да проумеят.

Може Кийт да е прав, помисли си Мел. Само някоя голяма катастрофа би разтърсила общественото мнение, също както катастрофата в Големия каньон през 1956 година накара президента Айзенхауер и неговия Конгрес да си прекроят политиката по отношение на гражданското въздухоплаване. Смешно наистина, но рядко се явяваха пречки, когато ставаше дума за финансиране на подобрения на неактивно действуващи обекти. Така например предложението за превръщането на всички паркинги в града в триетажни мигновено получи обществена подкрепа. И все пак това бе нещо, което цялото общество, включително и избирателите, виждаха и усещаха. Докато въпросът с пистите бе различен. Една нова писта струваше няколко милиона долара и трябваше да се строи цели две години, а единствено пилотите, въздушните диспечери и ръководителите на летището знаеха коя пистова система струва и коя не.

Острият публичен конфликт за летище „Линкълн“ зрееше и щеше да се разрази твърде скоро. През последните седмици Мел усещаше назряващите симптоми и настъпеше ли критичната минута, нещата щяха ясно да се решат — или ще се развият наземните съоръжения, за да достигнат прогреса във въздуха, или летището безпомощно ще изостане и ще западне. В авиацията никога не може да има неизменно статукво.

Към това се прибавяше още едно обстоятелство.

Не само бъдещето на летището, личното бъдеще на Мел също бе изложено на карта. Накъдето се наклонеше политиката на летището, натам щеше да се наклони и престижът на Мел.

До неотдавна Мел го познаваха като специалист от национален мащаб по въпросите на наземната логистика в авиацията и го смятаха за многообещаващ млад талант в ръководството на въздухоплаването. Но едно пагубно събитие внезапно измени развоя на нещата. И сега, след цели четири години, бъдещето му бе все още неясно, въпроси и съмнения терзаеха не само него, но и ума на мнозина други.

Събитието, което така властно промени съдбата на Мел, бе убийството на Джон Кенеди.

— Това е краят на пистата, мистър Бейкърсфелд. Ще продължите ли с нас обратно, или какво? — гласът на шофьора го изтръгна от мислите му.

— Какво, какво каза?

Шофьорът повтори въпроса си. Пред тях отново мигаха предупредителните светлини и „Анаконда“ спря. Дясната страна на пистата бе очистена наведнъж. Сега „Анаконда“ щеше да се върне по обратния път и да почисти останалата страна. Като се вземат пред вид всички спирания, четиридесет и пет минути, най-много час бяха необходими за почистването на една-единствена писта.

— Не — отвърна Мел. — Ще сляза тук.

— Добре, сър. — Шофьорът подаде светлинен сигнал към колата на младшия техник, която веднага пристигна. Докато Мел слезе от сноубласта, неговата кола вече го чакаше. Работниците от всички снегорини и камиони наоколо слизаха и се запътваха към фургона с кафето.

На път за аерогарата Мел се обади в щаба по снегопочистването и уведоми Дани Фароу, че писта едно-седем скоро ще бъде използваема. После превключи на честотата на наземния диспечерски пункт, намали силата на радиото и приглушените равни гласове, които се разнасяха из ефира, станаха фон на мислите му.

В кабината на „Сноубласт“ той си припомни събитието, което най-съдбовно бе повлияло на живота му.

Това стана преди четири години.

Нима беше толкова отдавна, сепна се учудено Мел. Четири години от онзи сив ноемврийски следобед, когато, зашеметен като от удар, той придърпа към себе си рядко използвания преносим микрофон, който надвишаваше всички останали високоговорители на летището, и прекъсвайки съобщението за пристигане на някакъв самолет, оповести над притихналите фоайета и чакални грозната вест, долетяла преди секунди от Далас.