Артър Хейли - Летище

Преди години, когато искаше да помисли, да обсъди някои неща спокойно и сам със себе си, той често излизаше на аеродрума. Не искаше да върши това тази вечер, но се усети, че отново е потънал в мисли, в разсъждения и прогнози за бъдещето на летището и за своето собствено бъдеще.

Преди около пет години международното летище „Линкълн“ се смяташе за едно от най-съвършените и най-модерни летища в света. Тук пристигаха делегации отвсякъде и го разглеждаха с възхищение. Местните политици говореха за летището с гордост, хвалеха и превъзнасяха „въздушното ръководство“ и „символа на реактивния век“. Днес политиците също се хвалеха и гордееха, но с по-малко основание. Повечето от тях не успяваха да проумеят, че международното летище „Линкълн“, подобно на още удивително голям брой други ведущи летища, е застрашено да се превърне в жива гробница.

Мел Бейкърсфелд разсъждаваше върху израза жива гробница, докато шофираше в тъмнината по писта едно-седем, вляво. Твърде подходяща дефиниция, реши той. Наистина, недостатъците и несъвършенствата на летището бяха сериозни и съществени, но повечето оставаха скрити за масите и само хората от летището знаеха за тях.

Пътници и посетители на летището обикновено виждаха централната пътническа аерогара — една ярко осветена Тадж-Махал с климатична инсталация. Изградена от хром и блестящо стъкло, гарата бе изумително просторна, с вечно претъпкани зали и елегантни уютни чакални. Шестте специализирани ресторанта предлагаха богато разнообразие — от изискани салони, където се сервираше във фин китайски порцелан с позлатени ръбове и на подходящи цени, до най-обикновени закусвални от типа „хващай кренвирша и бягай“. Баровете с интимно приглушено осветление или дневните барчета с ярки неонови светлини бяха почти толкова многобройни, колкото и тоалетните. Докато чакаше за своя полет, без да напуска пределите на аерогарата, пътникът можеше да пазарува, да си наеме стая, да си почине, да си вземе парна баня с масаж, да се подстриже, да му изгладят костюма, да му лъснат обувките, та дори да издъхне и да му организират погребението от мемориалното бюро „Свети дух“, което имаше свои канцеларии в най-долното фоайе.

Ако се съдеше само по аерогарата, летището все още бе внушително. Но недостатъците му се криеха най-вече в оперативните сфери — главно в пистите за кацане и излитане и пътеките за рулиране.

Едва ли някой от осемдесетте хиляди пътници, които всеки ден кацаха или излитаха, предполагаха колко несъвършена — и оттам — колко опасна бе пистовата система на летището. Още преди година пътеките за рулиране и пистите бяха станали недостатъчни; а днес те бяха опасно претоварени. При обичайната интензивност на движението излитането или кацането по двете главни писти ставаше на всеки тридесет секунди. Съобразявайки се с жалбите на жителите от селището Медоууд, наложи се в някои моменти да се използува допълнителната писта, която пресичаше споменатите две. В резултат на това самолетите излитаха и кацаха по взаимно пресичащи се писти и имаше мигове, когато въздушните диспечери затаяваха дъх и се молеха нищо да не се случи. Само преди седмица Кийт Бейкърсфелд, братът на Мел, мрачно бе предрекъл: „Ех, ние на кулата стоим на пръсти от нерви и избягваме инциденти на косъм. Досега не сме сблъскали самолети на тая пресечка. Но някой ден една секунда невнимание или недостатъчно добро изчисление — и катастрофата е готова. Само се моля на господ да не ми се случи на мене или в мое дежурство, защото ще се повтори традицията от Големия каньон.“

Кийт говореше точно за пресечката, по която „Анаконда“ току-що бе преминала. Мел погледна назад от кабината на сноубласта. Машините вече се бяха изтеглили от пресечката и в разредилия се за миг сняг Мел съзря на другата писта навигационните светлини на стремително излитащ самолет. И веднага след него, само на няколко метра, колкото и да е невероятно, се появиха светлините на друг самолет, който сякаш кацаше в същата секунда.

Шофьорът също бе извърнал назад глада, дори подсвирна:

— Тия май се разминаха като по чудо!

Мел кимна. Те наистина едва се разминаха; тръпки побиха по цялото му тяло. Очевидно въздушният диспечер, който инструктираше по радиото пилотите и на двата самолета, бе измерил толеранса във времето с изумителна точност до стотни от секундата. И сега, както обикновено, вещината му го спаси, но рискът си беше риск. Двата самолета бяха сега в безопасност — единият във въздуха, другият на земята. Но непрекъснатата необходимост от подобни безумно рисковани решения създаваше атмосфера на несигурност и растящо напрежение.