Артър Хейли - Летище

— Извикахте ли всички на помощ? — попита Мел.

— Да, сър. Тук е цялата бригада на „Аерео Мексикан“-дванадесет човека. Половината от тях сега се греят в автобуса. Може би на Патрони ще са му необходими повече хора, не знам какво мисли да прави. — Инграм се извърна и мрачно огледа смълчания самолет. — Но ако ме питате, работата ще се проточи, ще ни трябват мощни кранове, крикове и може би пневматични възглавници да повдигнат крилата. Те ще пристигнат чак заранта. И сигурно ще отиде утре целият ден.

— Нито утре, нито дори тази нощ — остро отсече Мел. — Пистата трябва да бъде освободена… — Той спря изведнъж и потръпна от неясно предчувствие. То бе силно и ненадейно, тайнствено и зловещо, че Мел дори се изплаши.

По цялото му тяло преминаха тръпки. Какво бе това? Нищо особено, опита се да се успокои, от времето е — свиреп вятър пронизваше и гонеше из полето вихрушки сняг. Но странно, скоро беше излязъл от колата, а тялото му сякаш привикна със студа.

От срещуположната страна на аеродрума, надвивайки воя на вятъра, долиташе, ревът на реактивните двигатели. Грохотът нарастваше в кресчендо и рязко затихваше, щом самолетът се отделеше от земята. После това се повтаряше отново и отново. Значи, там всичко беше наред.

А тук?

Ето на, пак — за момент отново го обхвана предчувствието. Просто секундна интуиция, мигновен усет, предусещане за надигаща се опасност. Разбира се, на тези неща не биваше да обръща внимание: импулсът, предусещането нямаха място в прагматичните дела. Наистина, веднъж, преди много, много години, той изпита съвсем същото чувство — обхвана го убеждението, че нещо неизбежно се заражда, разраства и води до гибелен, непредсказуем край. Мел си припомни този край, този жесток край, който той не успя да предотврати…

Погледна отново към боинга. Сега целият бе засипан и дори контурите му взеха да се губят. И все пак здравият разум му говореше, че освен задръстването на пистата и неудобството от излитането на самолетите над Медоууд, на летището нищо тревожно не се беше случило. Неприятности с боинга имаше, но без пострадали и без големи щети, с една дума, нищо особено.

— Да отидем в колата ми — обърна се той към техника на „Аерео Мексикан“. — Ще се свържа по радиото да разбера какво става.

Междувременно си спомни, че вероятно Синди вече нетърпеливо го очаква в града.

Мел бе оставил отоплението в колата да работи и вътре бе приятно топличко. Инграм изръмжа от удоволствие. Разкопча палтото си, наведе се напред и протегна вкочанясалите си ръце към струята топъл въздух.

Мел превключи радиото си на честотата на службите по поддържането.

— Щабът на снегопочистването на кола номер едно. Дани, аз съм в блокираната част на писта три-нула. Звънни на „ТУА“ и попитай какво става с Джо Патрони. Къде се намира? Кога ще пристигне? Край.

Гласът на Дани Фароу ясно прокънтя в говорителя:

— Кола номер едно на щаба на снегопочистването. Прието. Мел, обади се жена ти.

Мел отново натисна бутона:

— Остави ли някакъв телефон?

— Да.

— Дани, моля те, позвъни й. Обясни й, че за съжаление малко ще се забавя. Но първо провери какво става с Патрони.

— Ясно. Почакай така.

Радиото замлъкна. Мел бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади кутия „Марлборо“. Предложи цигара на Инграм.

— Благодаря.

Запушиха, наблюдавайки мълчаливо чистачките на предното стъкло, които яростно се мятаха напред-назад.

— Там горе — и Инграм кимна с глава към осветената кабина на мексиканския самолет — капитанът, тоя кучи син, вероятно лее сълзи в сомбрерото си. Отсега нататък няма да откъсва очи от сините водещи светлини на пилотката, сякаш са свещи на олтар.

— Вашите екипи по поддържането от мексиканци ли са, или от американци?

— Всички сме американци. Само работяги като нас биха се мъчили в такова отвратително време. Знаете ли за къде трябваше да лети този самолет?

Мел поклати глава.

— За Акапулко. Преди този случай бях готов шест месеца да постя, за да отида дотам. — Старшият техник се изсмя. — Представяте ли си — настаняваш се удобно в самолета, отпускаш се и после изведнъж те смъкват в тая кал. Да бяхте чули само как проклинаха пътниците, особено жените. Научих някои нови думички тая вечер.

Радиото отново изпука:

— Кола номер едно на щаба по снегопочистването — чу се Дани Фароу. — Говорих с „ТУА“ за Джо Патрони. Те са в радиовръзка с него, но той стои насред пътя. Движението по шосето е задръстено. Ще се забави още поне час. Предал е указания. Разбираш ли ме?