Патрони се върна в колата си да се обади по радиотелефона, монтиран там по настояване на летищните власти, за който всеки месец му удържаха такса. Свърза се с управлението по поддържането и обясни причината за своето закъснение.
Джо Патрони даде някои наставления по телефона, но разбра колко е важно да бъде сам на пистата, и то час по-скоро.
Когато отново излезе от буика си, снегът продължаваше силно да брули. Прескачайки преспите, които се бяха издигнали покрай колоната чакащи автомобили, той се върна към прекатурения трактор и с облекчение забеляза, че първият от помощните буксирни камиони вече бе пристигнал.
След като се раздели с Таня, Мел Бейкърсфелд взе асансьора и се спусна в подземния гараж. Неговата служебна радиофицирана кола с прегорял жълт цвят на горчица се намираше в специална гаражна клетка.
Мел изкара колата и бурята връхлетя върху него точно там, където изходът на сградата се съединяваше с перона на чакащите самолети отвън. Сняг и вятър диво зашибаха предното стъкло. Чистачките презглава се мятаха напред-назад, но не смогваха да се справят с гъстия сняг. През леко открехнатия прозорец се втурнаха леден вятър и рояк снежинки. Мел бързо го затвори. Преходът от топлия уют на аерогарата към зловещата виелица на нощта бе ужасно мъчителен.
Непосредствено пред него се виждаха чакащите за излитане самолети. И в кратките проблясъци сред снежната завеса, когато вихърът яростно понасяше снега и го захвърляше около сградата във вихрушка, Мел забеляза насядалите пътници през осветените прозорци на самолетите. Явно няколко самолета бяха готови за излитане. Те чакаха команда от кулата да включат двигателите си. По-нататък по пистите и по летателното поле той различи мъглявите очертания и навигационните светлини на току-що кацнали машини, чиито мотори още ревяха. Задържаха ги на определено място, което пилотите наричаха „наказателно поле“, и щяха да чакат така, докато се освободят места на перона. Несъмнено същото бе положението и пред останалите седем изхода на аерогарата.
Радиото в колата на Мел, настроено сега на честотата на наземния диспечерски пункт, изпука:
— „Истърн“ 17 на „Линкълн“ контрола — разнесе се гласът на един от диспечерите — разрешавам полет за писта две-седем. Настройте се на честотата на полета.
Радиото изпука от атмосферни смущения.
— Тук „Истърн“ 17. Прието.
Един по-силен глас заграчи раздразнено:
— „Линкълн“, говори „Пан Американ“ 54 от пътека за рулиране към писта две-пет. Точно пред мене има една двумоторна костенурка — частна „Чесна“. Натискам спирачки да не я смачкам.
— „Пан Американ“ 54, стоп! — Мигновена пауза и отново гласът на диспечера — „Чесна“ 73! Говори наземния диспечер. Свърни в първата пресечка вдясно и остави „Пан Американ“ да мине.
Най-неочаквано долетя приятен женски глас:
— Наземен диспечер от „Чесна“ 73. Завивам. Минавай „Пан Американ“, мечка такава!
Кикот. Отново глас:
— Благодаря ти, котенце. Начерви си устничките, докато чакаш да мина.
Гневният глас на диспечера:
— Кулата на всички самолети! Ограничавайте се само в служебни разговори!
Диспечерът е нервен, мислеше си Мел, това личи независимо от рутината на професионалната сдържаност. А нима можеше човек да остане спокоен в такава бурна нощ, при такова затормозено движение? Мел с тревога си спомни за своя брат Кийт, който седеше в радарната и приемаше самолети от запад, от най-претовареното направление.
Разговорите между кулата и самолетите не спираха, без нито миг промеждутък. Мел изчака да завърши един разговор и натисна бутона си:
— Наземен диспечер, говори кола номер едно. Намирам се на изход 65 и тръгвам към писта три-нула, мястото на затъналия 707.
Изчака, докато диспечерът даде инструкции за рулиране на два току-що приземили се самолета.
— Кулата на кола номер едно. Прието. Следвай „Еър Канада“ ДС–9, който тръгва да рулира точно пред вас. Спрете преди писта две-едно.
Мел потвърди. Видя самолета на „Еър Канада“, който в този момент бавно тръгваше откъм изхода на аерогарата — неговата грациозна висока опашка изящно се поклащаше над изсечения му силует.
В района на перона Мел караше много внимателно и се оглеждаше за „въшките“ — както хората от летището наричаха гъмжилото от разни превозни средства около самолетите на площадката. Освен обичайните днес около самолетите се въртяха и „черешоберачки“ — камиони с високи подвижни платформи със стоманени ребра. От тези платформи обслужващият персонал се катереше, за да почисти снега от крилата на самолетите и да ги поръси с гликол, което забавяше обледеняването им. Тези хора се бяха превърнали в снежни човеци.
Читать дальше