Татяна Полякова - Нейната малка тайна

— Ти също ли се страхуваш?

— Аз ли? Не зная… Аз не мога да си ги спомня. Понякога си мисля, че ги помня, но това не е така. Те са й направили ужасни неща… Тя казва, че съм била там и затова съм полудяла. Това са глупости, нали? Всъщност тя е полудяла, защото мен те изобщо не са ме докоснали. Аз просто стоях и гледах. Зная, че беше така, но нищо не помня.

Клим мълчеше, държеше ръката ми и гледаше право пред себе си. Беше прекарал последните дни в търсене, но не на Монаха, както се надявах, а се бе опитал да събере повече информация за мен. Това не му бе коствало особени усилия. И от вчера вече със сигурност знаеше, че аз съм същата онази Варвара Салтикова, случайната позната на Монаха, при която той — Клим — бе изпратил момчетата си преди три години. Когато съмненията му на тази почва бяха изчезнали, беше почувствал, че губи равновесие и за пръв път в живота си се бе замислил за това, че светът не е подреден елементарно и че съдбата не е просто дума. След направеното откритие той бе седял в колата си час и половина, втренчил поглед в тъмнината зад прозореца, и сериозно бе разсъждавал върху това дали да не се застреля. (Не бих го посъветвала да хвърля сили за подобно нещо, защото доброволци за такова начинание винаги щяха да се намерят.) Призори глупавите мисли го бяха напуснали, но той си бе останал потиснат, смутен и смъртно изплашен. И сега, докато седеше на пейката до мен, Клим взе решение. А аз не се съмнявах, че ще изпълни замисъла си.

— Ръката ти е студена — каза той. — Да не си премръзнала?

— Не. Ще вали. Днес със сигурност ще вали.

Ние тръгнахме по алеята, а Резо се лепна отзад, като отправяше по адрес на Клим такива мисли, че аз не издържах и изкрещях:

— Престани веднага!

Клим учудено погледна към мен, а после — към Резо.

— Защо се ядоса?

— Да не е посмял да мисли гадости за теб!

— Да не би да знаеш какво мисли?

— Разбира се. Това изобщо не е трудно. Той смята, че ти не бива да ме държиш за ръката, защото аз съм луда, а виновен за това си именно ти. Що за глупост, кажи ми, моля те? Ужасен тъпчо и лъжец е и освен това — никога не му вярвам.

Щом чу думите ми, Резо демонстративно се приближи и заяви:

— Тати нареди да се приберем за обед. Имаме половин час път дотам.

— Чу ли какво говори този луд? — засмях се аз, но тръгнах след охранителя си.

Клим ми помогна да се кача в колата и каза:

— Внимавай да не си изгубиш пак шапката. Тя ми харесва.

— Целуни ме, моля те — помолих аз, той ме целуна и се усмихна, а изведнъж и на двама ни ни стана тъжно: и на него, и на мен.

Вратата се затвори, Резо подкара колата като луд, а аз заявих:

— Само посмей да кажеш думичка…

Вечерта аз и Доктора се разхождахме из градината.

— Какво се опитваш да направиш? — започна да ми досажда той. С всеки изминал ден Доктора нервничеше все повече и повече, а сега вече съвсем бе заприличал на истински лудньо.

Аз въздъхнах:

— Каквото и да ми говорят, странни същества са хората, Докторе. Да вземем например този Тати. Той е завършен мерзавец, но се отнася към мен като към родна дъщеря. Ами Клим? Той пък се влюби в лудо момиче. Боя се, че наоколо няма нито един нормален човек. А пък ти смяташ мен за побъркана. Понякога ми се струва, че само аз съм останала нормална, а всички други са някакви откачалки. Забавно, нали?

— Опитвам се да намеря логично обяснение на твоите постъпки. И не намирам. Това ме плаши.

— Я се разкарай със своята логика, Докторе!

— Мислех, че искаш да си отмъстиш на Клим и приятелчетата му. А ти си играеш на любов с него… Или не си играеш?

— Клим сам ще пречука приятелчетата си — изсумтях аз. — Поне така е решил. Но се страхува, че аз ще науча…

— Какво?

— Господи, Докторе, защо толкова трудно схващаш? Да не мислиш, че на Клим му е приятно да осъзнава, че сам е виновник за собственото си нещастие? Та нали любимата му е полудяла благодарение на неговите усилия! Клим е забавен тип, вече е прочел от кора до кора медицинската енциклопедия и сега знае за шизофренията и раздвоението на личността повече, отколкото ти. И се надява, че аз мога да бъда излекувана. Но много се страхува от това. Защото когато ме излекуват, аз мога да науча истината и той може да ме загуби.

— Такива мисли могат да побъркат човека — поклати глава Доктора. — Не ти ли е жал за него?

Аз развеселено казах:

— Хайде хайде, Докторе, спомни си с каква диагноза постъпих в болницата. И какво изобщо искаш от една шизофреничка?

В продължение на близо половин ден Резо пристъпя наоколо, цупи се и страда. Накрая го погледнах изпод вежди и се поинтересувах: