Катрин Невил - Осем

Малко след дванайсет изпратих секретарката си за сандвичи. Когато телефонът звънна, вдигнах веднага. Беше шефът ми Лайл. Стори ми се неприятно весел.

— И билетите, и маршрутът ти са готови, Велис — уведоми ме той. — Следващия понеделник те очакват в офиса в Париж. Ще прекараш една вечер там и на сутринта летиш за Алжир. Следобед ще ти пратя билетите и документите по куриер у вас. Нали става? — Казах му, че става. — Не си много весела, Велис. Да не би да си размислила за пътешествието до Черния континент?

— Ни най-малко — отвърнах самоуверено. — С удоволствие ще се откъсна от Ню Йорк. И без това започваше да ми лази по нервите.

— Много добре. Bon voyage , Велис. Да не кажеш после, че не съм те предупредил.

Затръшнахме слушалките едновременно. Няколко минути по-късно секретарката се върна със сандвичите и млякото. Затворих вратата и се опитах да похапна, но едва се насилих да преглътна няколко хапки. Така и не успях да се съсредоточа в книгите за историята на петролния бизнес. Накрая се усетих, че седя и се взирам невиждащо в плота на бюрото.

Към три часа секретарката почука на вратата и влезе с куфарче в ръка.

— Някакъв човек го е оставил при охраната долу — обясни тя. — Има и писмо. — Поех плика с трепереща ръка и зачаках тя да си тръгне. Отворих едно от чекмеджетата, за да извадя нож за хартия, срязах плика и извадих листа.

„Взех някои от нещата ти — пишеше вътре. — Моля те, не се прибирай сама в апартамента.“ Подпис нямаше, но ведрият тон веднага ми подсказа от кого е. Всичко си бе на мястото. Нямаше ги единствено бележките за Соларин.

В шест и трийсет бях все още в офиса си. Секретарката преписваше едни материали, въпреки че почти всички си бяха тръгнали. Бях й намерила работа, за да не оставам сама, и се чудех как да се прибера в апартамента. Беше само на една пресечка и щеше да е глупаво да взема такси.

Чистачът мина да събере кошчетата за боклук. Тъкмо изхвърляше съдържанието на пепелника, когато телефонът звънна. За малко да го съборя в бързината да грабна слушалката.

— Виждам, че работиш до късно — отбеляза познат глас и аз едва се сдържах да не заплача от облекчение.

— Да не би това да е моят приятел Ним? — попитах и опитах да се овладея. — Страхувам се, че звъниш прекалено късно. Тъкмо си събирах нещата, за да си тръгвам. Вече официално съм една от Христовите невести.

— Това е страхотна загуба и ще бъде много жалко — каза весело Ним.

— Ти откъде знаеше, че ще ме откриеш тук толкова късно?

— Че къде другаде мога да намеря човек, така силно привързан към работата си, в една зимна вечер? — отвърна той. — Предполагам, че вече си изгорила световните запаси от петрол… Как си, сладурче? Чувам, че си се опитвала да се свържеш с мен.

Изчаках чистачът да излезе, преди да отговоря:

— Трябва да ти призная, че си имам страхотни неприятности.

— Естествено. Ти винаги имаш неприятности — рече равнодушно Ним. — Това е едно от нещата, които силно ме впечатляват при теб. Ум като моя започва да се изморява от непрекъснати срещи със сивото ежедневие.

Погледнах гърба на секретарката през стъклената преграда на офиса си.

— Този път яко съм загазила — изсъсках в слушалката. — Убиха двама души буквално под носа ми през последните два дни! Предупредиха ме, че имало връзка с присъствието ми на един шахматен турнир…

— Чакай малко! — възкликна Ним. — Ти да не би да говориш през кърпа? Почти не те чувам. За какво си била предупредена? Кажи де!

— Преди време гледачка ми предсказа, че ще бъда в беда — обясних му аз. — И ето че сега наистина съм в беда. Убийствата…

— Мила моя Кат — разсмя се Ним. — Гледачка ли каза?

— Тя не беше единствената — отвърнах и забих нокти в дланта си. — Чувал ли си за Александър Соларин?

В първия момент Ним не отговори.

— Шахматистът ли? — попита най-сетне той.

— Точно той ме предупреди… — започнах аз с немощен глас и едва сега си дадох сметка колко нелепо звучи всичко и че Ним едва ли ще ми повярва.

— Откъде познаваш Александър Соларин? — попита Ним.

— Нали това ти обяснявам. Вчера бях на един шахматен турнир. Той дойде при мен и ми каза, че съм в беда. Беше много настоятелен.

— Може да те е сбъркал с някоя друга — предположи Ним. Гласът му звучеше далечен, сякаш бе потънал в мисли.

— Може и да си прав — примирих се аз. — Само че днес сутринта в сградата на Обединените нации ми показа ясно…

— Чакай малко — прекъсна ме Ним. — Струва ми се, че проблемът е ясен. Преследват те гледачки и руски шахматисти и ти предават тайнствени послания. Мъртъвци се появяват изневиделица. Ти днес какво си яла?