Катрин Невил - Осем

Когато завърши разказа си, колата пълзеше през гъста гора и се спускахме в някаква падина. Щом излязохме на открито, видяхме млечнобялата луна, надвиснала над черните води на морето. Чувах бухалите да се провикват в горския мрак. Бяхме се отдалечили много от Ню Йорк.

— И така — въздъхнах аз и подадох носа си изпод одеялото.

— Вече казах на Луелин, че няма да се занимавам с подобно нещо, че е луд, ако си въобразява, че ще изнеса незаконно фигури от чисто злато, обсипани с диаманти и рубини…

Колата направи рязък завой и замалко да паднем в морето. Ним намали и овладя волана.

— Той има ли такава фигура? Показа ли ти я?

— Не, разбира се — отвърнах, учудена какво става. — Нали сам ми каза, че са загубени от векове. Той ми показа снимка на нещо, направено от слонова кост. Съхранявала се във френската Национална библиотека.

— Ясно. — Ним се успокои малко.

— Не разбирам какво общо има това със Соларин и убитите хора — подхвърлих.

— Ще ти обясня — кимна Ним. — Само че искам да се закълнеш да не повтаряш чутото пред никого.

— И Луелин настоя за същото.

Старият ми приятел ме погледна сърдито.

— Предполагам, че ще бъдеш по-внимателна, когато ти обясня, че Соларин се е свързал с теб и че си била заплашвана тъкмо заради тези фигури.

— Невъзможно! — възмутих се аз. — Дори не бях чувала за тях. Да не говорим, че и сега не знам повече. Нямам нищо общо с тази тъпа игра.

— Вероятно някой — отвърна строго Ним, докато насочваше покрай брега — е решил, че имаш.

Пътят се отдели от морето. От двете страни се виждаха грижливо поддържани високи живи плетове, оградили просторни имения. От време на време на лунната светлина забелязвах в далечината внушителни къщи, разположени сред заснежени ливади. Не бях виждала подобно нещо близо до Ню Йорк. Тук имаше нещо, което ми напомняше за обстановката в романите на Скот Фицджералд.

Ним започна да ми разказва за Соларин.

— Известно ми е само онова, което съм чел в шахматните списания — обясни той. — Александър Соларин е на двайсет и шест години, гражданин на СССР, отраснал е в Крим, смятан за люлката на цивилизацията, която в последно време е напълно нецивилизовано място. Сирак, отгледан в държавен приют, на девет или десет победил на шах директора. Очевидно на четири вече е знаел да играе. Научили го рибарите по Черноморието. Веднага го привлекли в Двореца на пионерите.

Знаех за какво говори. Дворецът на пионерите в Русия бе единственият институт, в който посвещават време и усилия на обещаващи шахматисти. В Русия шахът бе не просто национален спорт, а продължение на световната политика, най-съществената игра в историята. Според руснаците дългогодишната им хегемония потвърждавала интелектуалното им превъзходство.

— Щом са приели Соларин в Двореца на пионерите, значи е имал добра политическа подкрепа, нали? — попитах аз.

— Вероятно — отвърна Ним. Отново завихме към морето. Пръски от вълните се сипеха по пътя, дебел слой пясък бе затрупал тротоара отстрани. Пътят свършваше и преминаваше в дълга алея, преградена с огромна двойна порта от чудесно изработено ковано желязо. Ним натисна няколко копчета на таблото и портата се отвори. Потеглихме сред истинска джунгла от преплетени клони и снежни преспи, все едно се бяхме озовали в земите на Снежната царица от „Лешникотрошачката“.

— Всъщност — продължи Ним — Соларин отказвал да отстъпва партии на играчите фаворити, което е едно от политическите правила сред руснаците по време на турнир. Много критикуват тази практика, но въпреки това не я прекратяват.

По алеята нямаше пъртина, сякаш тук от доста време не бяха минавали коли. Клоните на дърветата образуваха арка като в катедрала и скриваха градината. Най-сетне спряхме пред входа, където алеята заобикаляше фонтан. Чак сега видях къщата, обляна в лунна светлина. Беше внушителна, с огромни фронтони и множество комини на покрива.

— И така — обади се Ним, когато изключи двигателя и ме погледна, — нашият приятел господин Соларин се записал във Факултета по физика и изоставил шаха. Явявал се от време на време на някой турнир, но не е сред основните шахматисти от двайсетгодишна възраст.

Ним ми помогна да сляза. Взе картината в едната си ръка, а с другата отключи.

Влязохме в просторно фоайе. Запали осветлението и над нас блесна огромен кристален полилей. Подовете и тук, и в стаите бяха застлани с ръчно оформени плочи, толкова лъскави, сякаш бяха от мрамор. В къщата бе студено като в хладилник и дъхът ни излизаше на валма, а по краищата на плочите се бе събрал лед. Той ме поведе през лабиринт от тъмни стаи към кухнята, разположена в дъното на етажа. Беше прекрасна. По стените и на тавана бяха запазени оригиналните газови лампи. Той запали аплиците и те заблестяха в златисто.