Катрин Невил - Осем

Седнах на една от ниските пейки. Оставих куфарчето отстрани и се загледах в каменния блок, който бе на една ръка разстояние. Огрян от светлинния лъч, той сякаш плаваше в открития космос и излъчваше странно трептене. Ефектът беше успокоителен, почти хипнотичен.

Усетих, че вратата зад мен се отвори все така беззвучно и в залата за кратко нахлу лъч светлина. Понечих да се обърна, но нечий шепот ме спря.

— Не викай — промълви някой зад мен. — Няма да те нараня, но трябва да пазиш тишина.

Познах гласа и сърцето ми заблъска учестено. Скочих и се извърнах рязко, вече бях с гръб към камъка.

Току до себе си съзрях Соларин, в чиито зелени очи се отразяваше силуетът на каменния блок. От рязкото ставане ми се зави свят. Потърсих пипнешком опора в камъка зад мен. Соларин ме наблюдаваше спокойно. Носеше сивите панталони от предишния ден, ала сега бе и с черно кожено яке, на чийто фон лицето му изглеждаше още по-бледо.

— Седни — нареди той тихо. — Тук до мен. Имам само минутка.

Краката ми бяха омекнали, затова го послушах. Не казах нищо.

— Вчера се опитах да те предупредя, но ти не ме послуша. Сега вече знаеш, че ти казах истината. Двете с Лили Рад трябва да стоите далеч от турнира, освен ако не искате да свършите като Фиск.

— Значи не вярвате, че е било самоубийство — прошепнах.

— Не ставай глупава. Вратът му е бил счупен от специалист. Аз последен го видях жив. Беше в добро здраве. Две минути по-късно се оказа мъртъв. А и някои неща вече липсваха…

— Освен ако не сте вие убиецът — прекъснах го. Соларин се усмихна. Усмивката му бе ослепителна и напълно промени лицето му. Наведе се към мен и постави длани на раменете ми. Усетих топлината, която излъчваха ръцете му.

— Излагам се на голям риск, ако ни видят заедно, така че изслушай ме. Не съм стрелял по колата на приятелката ти. Само че изчезването на шофьора й не е случайно.

Погледнах го удивена. С Лили се бяхме разбрали да не казваме на никого. Откъде знаеше Соларин, освен ако не го бе извършил сам?

— Знаете ли какво се е случило със Сол? Кой стреля вчера? Руснакът ме изгледа мълчаливо. Ръцете му бяха все още на раменете ми. Пръстите му ме стиснаха леко и лицето му се огря отново от топлата красива усмивка. Заприлича ми на малко момче.

— Прави бяха за теб — прошепна той. — Ти си избраната.

— Кой е бил прав? Знаете неща, които не ми казвате — сопнах му се аз. — Предупреждавате ме, а нищо не ми обяснявате. Познавате ли гледачката?

Соларин отдръпна рязко ръце от раменете ми и отново наложи на лицето си маската на строгост. Разбирах, че искам прекалено много, но вече не можех да спра.

— Знам, че знаете — продължих. — Кой беше мъжът на велосипеда? Не може да не сте го видели, ако сте ме следили! Защо ме преследвате и ме предупреждавате, а в същото време ме оставяте на тъмно? Какво искате? Какво общо има цялата тази работа с мен? — Замълчах, за да си поема дъх, и отправих гневен поглед към руснака. Той следеше всяко мое движение.

— Не съм сигурен каква част от информацията мога да ти доверя — отвърна той. Гласът му беше мек и за пръв път долових руски акцент. — Не искам да изложа на опасност живота ти. Моля те единствено да ми повярваш, защото рискувах много, за да дойда да говоря с теб.

За моя изненада той протегна ръка и докосна косата ми нежно, сякаш бях дете.

— Трябва да стоиш настрани от шахматния турнир. Не се доверявай на никого. Имаш влиятелни приятели на своя страна, но не разбираш играта, която играеш…

— Каква страна? — учудих се аз. — Не участвам в никаква игра.

— Напротив — отвърна той и ме погледна с нежност, сякаш му се искаше да ме прегърне. — Играеш шах. Но не се тревожи. Аз съм виртуоз в тази игра. И съм на твоя страна.

След тези думи стана и се отправи към изхода. Последвах го като насън. Вече до вратата той опря гръб о стената и се ослуша, сякаш очакваше някой да се втурне в залата. След това ме погледна, а аз се чувствах толкова объркана, че не смеех да помръдна.

Пъхна едната си ръка в джоба на якето и ми кимна с глава да изляза първа. Преглътнах мъчително и докато се измъквах бързо навън, забелязах че стиска в джоба си пистолет. Не се обърнах повече назад.

Ярката зимна светлина нахлуваше през стъклените стени на фоайето. Отправих се към изхода. Увих се в палтото, прекосих хлъзгавия площад и забързах по стълбите към Ийст Ривър Драйв.

Бях почти на средата на улицата, присвита, за да се защитя от брулещия вятър, когато спрях рязко пред входа за делегатите. Бях забравила куфарчето си до пейката в Залата за медитация. Вътре бяха не само книгите от библиотеката, но и бележките ми за събитията от вчера.