Катрин Невил - Осем

— Добре, госпожичке — съгласи се той, — надявам се знаете какво правите.

Знаех, и още как. Секретарката на председателя бе изключително любезна, ала по начина, по който се опита да избегне въпросите ми, разбрах, че съм на прав път.

— Доктор Ним ли? — звучеше като любезна стара госпожа. — О, не… страхувам се, че името не ми е познато. В момента председателят не е в страната. Искате ли да оставите съобщение?

— Чудесно — отвърнах. На повече не можех да се надявам, тъй като от опит знаех, че този човек е невероятно изобретателен в измислянето на тайнствени ходове. — Ако случайно се чуете с доктор Ним, кажете му, ако обичате, че госпожица Велис очаква обаждането му в манастира „Рокауей Грийнс“. Освен това, ако не ми се обади до довечера, ще дам обет и ще се подстрижа за монахиня.

Издиктувах на нещастната объркана жена телефонните си номера и разговорът приключи. Ним си го заслужава, казах си аз, ако съобщението попадне в ръцете на тайните служби, преди да стигне до него. Интересно как ли щеше да се измъкне от подобна каша?

След като направих каквото можах по този невъзможен въпрос, извадих доматеночервен костюм с панталон, за да отида на работа в „Кон Едисън“. Започнах да ровя на дъното на дрешника за обувки и изругах високо. Кариока беше надъвкал половината, а останалите беше разхвърлял, така че положих доста усилия, докато открия здрав чифт. Облякох си палтото и излязох бързо, за да ми остане време да закуся. Също като Лили можех да кажа, че има някои неща, които не можех да преглътна на празен стомах, а „Кон Едисън“ беше едно от тях.

„Ла Галет“ е местно френско бистро близо до апартамента ми в самия край на „Тюдор Плейс“. Френската атмосфера се подсилваше от покривки на ситни бели и черни карета, а от первазите висяха розови мушката. Задните прозорци гледаха към сградата на Обединените нации. Поръчах си прясно изцеден сок от портокал, кафе и руло.

Бях отворила куфарчето и преглеждах бележките, които нахвърлях снощи, преди да заспя, когато ми донесоха закуската. Мислех, че ще успея да открия някакъв смисъл и последователност в събитията.

Соларин притежава тайна формула и известно време му е било забранено да напуска Русия. Фиск не бе участвал в турнир цели петнайсет години. Соларин ме бе предупредил да стоя настрани със същите изрази като гледачката, с която се запознах преди три месеца. Соларин и Фиск се спречкват за нещо по време на играта и прекъсват партията за половин час. Според Лили Фиск мамеше. Той умира при доста подозрителни обстоятелства. В колата на Лили се забиват два куршума: единият, преди да стигнем до нея, а вторият, докато сме там. Накрая се оказва, че и Сол, и гледачката са изчезнали безследно.

Нещата просто не си пасваха, въпреки това имаше достатъчно доказателства, че събитията са свързани. Знаех, че няма вероятност да се окажат случайни съвпадения.

Допих първата чаша кафе и бях по средата на рулото, когато го видях. Погледът ми се рееше през високите прозорци към сградата на Обединените нации, когато нещо необичайно привлече вниманието ми. Покрай кафенето мина мъж, целият в бяло, вдигнал качулката на анцуга, с прехвърлен през долната част на лицето шал. Буташе велосипед.

Седях като вкаменена на стола, чашата портокалов сок застина пред устните ми. Човекът пое по стръмните спираловидни стълби покрай каменната стена, която опасваше площада срещу сградата на ООН. Оставих чашата и скочих. Подхвърлих някакви банкноти на масата, натъпках безразборно листовете в куфарчето, грабнах дамската чанта и палтото и изтичах навън.

Стъпалата се оказаха хлъзгави, покрити с лед и морска сол. Обличах палтото, стиснала куфарчето под мишница, докато се спусках надолу по стълбите. Мъжът с велосипеда зави зад ъгъла. Докато търсех слепешката другия ръкав, закачих високия ток на обувката си на парче лед, той се откърти, загубих равновесие, прелетях последните две стъпала и се стоварих на колене. На каменната стена над мен се виждаше цитат от Книгата пророк Исайя:

И ще прековат мечовете си на орала, и копията си — на сърпове; народ срещу народ не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война.

Как ли пък не. Изправих се и изтупах леда от коленете си. Имало е какво да научи Исайя за хората и нациите. Не бе минал и ден през последните пет хиляди години, без някъде по света да не се пролее кръв. Противниците на войната във Виетнам вече се бяха скупчили на площада. Наложи се да си пробивам път сред тях, а те ме посрещаха и изпращаха с вдигнати във въздуха два пръста. Как ли щяха да претопят балистична ракета, за да я превърнат в рало?